до спалнята. Той никога не е лягал нито с роб, нито с пленник. Сигурен съм, че първото нещо, което ще те попита, ще бъде дали си свободен човек и дали си отишъл там доброволно.
— Добре — бях отговорил аз. — Тогава ще знам какво да му кажа.
Една малка птичка, кацнала на прозореца, пееше така силно, че чак гърлото й туптеше като сърце. Набарзан продължаваше да спи — съвсем спокойно — като че ли нямаше обявена цена за главата му. Спомних си, че беше казал още:
— На два пъти чух, че хора, търсещи благоразположението му, са предлагали да му купят гръцки момчета, известни със своята красота. Той отказвал с възмущение. Но, драги мой Багоас, разбрах още, че нито един от готовите на какво ли не подмазвачи не си е направил труда да му предложи жени.
Като че ли в този момент той хвана един кичур от все още мократа ми от банята коса и започна да го върти около пръста си. По това време вече бяхме доста пияни.
— Не се изисква сила на духа — каза той, — за да устоиш на някакво име, до което стои думата красив. Но като видиш живото присъствие — това е нещо друго!
Мислех си, какъв ли щеше да бъде животът ми след смъртта на Царя? Нямах никакво друго занятие, от което бих могъл да живея, освен това, което знаех. Винаги са искали от мен само едно нещо — дори и Набарзан, макар и за друг човек. Ако продължавах да скитам така, скоро щях да свърша там, откъдето започнах, когато бях на дванадесет години.
И въпреки това ми се струваше ужасно да се разделя с всичко, което познавах, и да започна да живея сред варварите. Кой можеше да каже какъв е този македонец в леглото? В Суза се бях научил, че тялото може да крие ужасна душа. И още нещо. Ами ако не остане доволен от мен?
Добре, казах си. По-добре непозната опасност пред нещастията и мизерията, които пълзят бавно, но сигурно като проказа, докато накрая започнеш да водиш живот, за какъвто дори само мисълта преди би те накарала да му сложиш край. Хвърляш: или печелиш, или губиш. Така да бъде.
Набарзан се размърда, прозя се и ми се усмихна. Едва когато седнахме да закусваме, той ме попита:
— Трезвият съгласен ли е с пияния?
— Да, господарю, ще отида. Но при едно условие — да ми дадете кон. Достатъчно ходих пеш. След като ще ме подарявате на най-богатия човек на земята, аз трябва да изглеждам така, сякаш струвам скъпо.
Той се разсмя високо.
— Добро начало! Никога не намалявай цената си пред Александър! Ще получиш също и дрехи, а не тези набързо стъкмени парцали. Ще пратя да купят от Задракарта. Така или иначе на драскотините ти им трябва известно време, за да зараснат. Сега, като те гледам на дневна светлина, се убеждавам, че си пътувал тежко — той извърна лицето ми към прозореца. — Повърхностни са. Значи само няколко дни.
Четири дни по-късно нашата процесия от ездачи тръгна към лагера на Александър.
Набарзан не беше се скъпил. Конят ми, червеникаво-кафяв, със светла грива и опашка, беше даже по- красив от бедния Тигър. Имах два прекрасни костюма — по-хубавият, който носех, беше с копчета от чисто злато и с бродирани ръкави.
— Съжалявам, мое мило момче — беше казал Набарзан, — не мога да ти върна обратно камата. Александър може да помисли, че му пращам убиец.
Зад нас се движеше върволицата от нисайски коне с искрящи от скъпоценни камъни оглавници и покривала, с ресни и пискюли от златни и сребърни нишки. Набарзан яздеше до мен, облечен като смирен молител от благородно потекло, със сериозно и подобаващо изражение на лицето. Изглеждаше поне толкова чистокръвен аристократ, колкото и конете му. Надявам се, че Митра ще ми прости добрите чувства към него.
Най-отпред яздеше водачът ни — един македонски офицер, който знаеше няколко персийски думи. Той посочи лагера, намиращ се долу в равнината, в подножието на хълмовете, на брега на някаква река. Не беше много голям. Александър бе разделил войската си на части, за да претърсят планината и да поставят хора при укрепените места. Оттук се виждаше и шатрата му. Беше внушителна и приличаше на персийска.
Набарзан се обади:
— Плени я при Иса. Това беше шатрата на Дарий. Бих могъл да я позная навсякъде.
Той всеки път говореше за Иса с горчивина. Спомних си войниците му във Вавилон, които разправяха колко храбро се е бил, докато Царят побягнал.
По залез слънце влязохме в лагера, минахме покрай зяпащите ни македонци и стигнахме до откритото място пред шатрата. Коняри отведоха конете ни. Съобщиха на Александър за пристигането на Набарзан и след малко той излезе.
Колко ясно, дори днес, си го спомням като непознат на тази първа среща. Не беше толкова дребен, колкото предполагах. Разбира се, в сравнение с Дарий ръстът му беше по-скоро момчешки. Младият македонец, който се появи зад него, беше по-висок. Всъщност, Александър беше среден на ръст, но предполагам, че хората очакваха фигурата му да съответства на делата му.
Артабаз беше споменал, че дори и в Персия той би могъл да мине за красив. Точно сега, след като беше яздил дни наред с открит шлем вместо шапка, лицето му беше изгоряло от слънцето. И тъй като имаше светла кожа, той беше доста почервенял — окраска, която не беше много на почит сред нас, персийците, защото ни напомняше за диваците, живеещи на север. Но Александър нямаше тяхната рижава коса — неговата беше с цвят на чисто злато. Беше грубо подстригана и дълга почти до раменете. Не беше нито права, нито къдрава, но падаше като блестяща грива. Когато се обърна към преводача, забелязах, че чертите му са много фини, макар че върху бузата му имаше белег от сабя.
Набарзан се поклони и посочи към върволицата от коне. След това се обърна към мен. Бях твърде далеч, за да мога да чувам думите му, но Александър ме погледна и тогава за първи път видях очите му. Тях си ги спомням като вчера. Моето собствено състояние си спомням доста по-смътно — бях леко замаян и усещах, че би трябвало да бъда по-подготвен.
Приближих се със сведен поглед и направих прострацията.
Той каза на персийски:
— Можеш да станеш.
По това време Александър не знаеше почти нищо от езика ни, но беше научил няколко израза покрай думите за поздрав. Не беше свикнал да му се покланят ничком — мисля, че това го караше да се чувства неудобно Така или иначе след прострацията човек се изправя и без да му заповядат, но никой не му беше казал това.
Стоях пред него и гледах надолу, както трябваше да се стои пред цар. Внезапно той извика:
— Багоас! — и аз стреснато вдигнах очи, точно както беше предвидил.
Той ми се усмихна, както човек се усмихва на детето на чужденец, когато вижда, че е уплашено, и каза на преводача:
— Попитай момчето дали е дошло тук по своя собствена воля.
— Господарю, аз говоря малко гръцки.
— Говориш го доста добре — той изглеждаше изненадан. — Значи ли това, че и Дарий го е говорил?
— Да, Ваше Величество.
— Тогава си разбрал какво попитах.
Отговорих му, че съм дошъл по собствено желание и се надявам на честта да мога да му служа.
— Но ти идваш с човека, който е убил твоя господар. Как така? — Очите му изведнъж се промениха. Той не се опитваше да ме сплаши, но те бяха станали ужасно студени и това бе достатъчно.
Набарзан се беше оттеглил на прилично разстояние. Александър хвърли поглед към него, сякаш да ми напомни, че той не знае гръцки.
— Господарю — казах аз, — Дарий ме обсипа с добрини. Винаги ще тъжа за него. Но Набарзан е войник. Той смята, че това, което извърши, бе необходимост. — Видях как очите му се променят, сякаш започна да разбира постъпката на Набарзан.
— Той искрено се разкайва за това — добавих. — Сигурен съм.
Александър мълчеше, после рязко каза:
— Бил ли ти е любовник?
