пред него и казаха, че са най-щастливите хора на земята. И най-преданите. После царят се качи на колесницата си. Синовете на Артабаз се опитаха да качат баща си в един фургон, но той ги смъмри на висок глас и нареди да доведат коня му. Те се оттеглиха засрамени. Най-големият от тях беше над седемдесет години.
Отново се завъртях из войнишкия лагер. Войниците, които през нощта бяха приказвали и спорили до късно, сега бяха строени в походен ред. Строят на персийците изглеждаше най-добър, но затова пък, те бяха най-малобройни. Или поне по-малко, отколкото бяха предишната нощ. Бактрийците също бяха по- малко — личеше си, въпреки многобройните им редици.
Това беше резултатът от нощните разговори. Стотици персийци бяха избягали. Но те бяха успели да убедят и голям брой от бактрийците, като им вдъхнали ужас от отмъстителния Митра. И между страха от Бога и страха от Бес, те бяха избрали дългия път към дома.
По пътя на връщане видях гърците, строени в походна колона. Те всичките бяха тук. И всичките бяха въоръжени.
При дългите походи, когато нямаше опасност от нападение, гърците винаги оставяха оръжието си в колите, като вземаха със себе си само мечовете си. При поход обикновено се обличаха в късите си туники и бели сламени шапки, тъй като кожата им не е свикнала на силното слънце. Но сега носеха брони и шлемове, а някои — дори и наколенници. Кръглите им щитове висяха на гърбовете им.
Точно тогава един от тях излезе от строя и ми махна. Беше Дорискос. Този пък за кой ме взема, рекох си. Ще му дам да разбере дали може да ме прави на глупак пред останалите. И тъкмо щях да пришпоря коня си в галоп, когато забелязах лицето му. Не приличаше на флиртуване. Тръгнах към него.
Той хвана ботуша ми и ми даде знак да се наведа. Това също не приличаше на закачка.
— Можеш ли да съобщиш нещо на Царя? — попита Дорискос.
— Съмнявам се. Той вече е на път, а аз съм закъснял. Какво е то?
— Кажи му да не се оставя да го измамят.
— О! — казах весело. — Всичко свърши. Те го помолиха за прошка!
— Знам. И точно за това Патрон ни накара да се въоръжим.
Стомахът ми се сви. Попитах:
— Какво искаш да кажеш?
— Снощи Бес и Набарзан се опитаха да привлекат останалите персийски войници. Ако бяха успели, още днес щяха да действат. Но персийците казаха, че това е божие проклятие — затова и мнозина от тях се измъкнаха. Тогава Бес и Набарзан решиха да го направят по-късно — когато преминем през Каспийските врати.
За миг си припомних живота си и презрях вярата си в хората.
— Ще направят какво?
— Ще свалят Дарий и ще го изтъргуват с Александър.
А аз си мислих, че знам какво е предателство. Какъв глупак съм бил!
— Хей, съвземи се. Ти целият пребледня?! — Дорискос протегна ръка, за да ме задържи на седлото. — Слушай, те са изменници, но съвсем не са глупави. Царят си е Цар, но да си кажем честно, не е най-добрият военачалник в света. С един замах ще го премахнат от пътя си и ще се опитат да си купят мир от Александър. А след това ще се изтеглят в Бактрия, за да се подготвят за война.
— Не ме дръж така, хората ни гледат. — Бях дошъл вече на себе си. — Александър никога не би имал доверие на хора, които са извършили предателство.
— Не зная. Казват, че той се предоверявал на хората, особено ако са му дали честната си дума. От друга страна, Бог да ти е на помощ, ако я нарушиш. Видях с очите си какво направи с Тива27… Добре, няма значение. Просто кажи на Дарий!
— Но моето положение не ми позволява да отида при него пред хората! Вашият командир трябва да отиде! Никой с по-нисък ранг!
— Патрон? Та Царят дори не си спомня как изглежда той. — В гласа на Дориксос прозвуча горчивина.
— Знам. Но само той може да отиде. — Най-сетне започнах да мисля. — Царят знае гръцки. Но Бес и Набарзан винаги искат преводач. Дори и да слушат разговора, те няма да разберат за какво става дума.
— Добре. Ще предам на Патрон. Ние сме една шепа в сравнение с бактрийците. Но ако Дарий ни се довери, мисля, че ще успеем да го измъкнем.
Скоро настигнах домакинството. Не бяха изминали и четвърт миля. Колесницата на Слънцето беше изгубена при Гавгамела, но с олтара бяха останали двама от жреците и те все още вървяха най-отпред. Зад тях целият ред се беше разпаднал, древното старшинство беше нарушено. Хора с различен ранг се избутваха един друг, за да се наместят по-близо до Царя. Бубак яздеше точно зад колесницата му, което беше нещо нечувано. Редом с него, на своя огромен нисайски кон, яздеше самият Бес. Заех мястото от другата страна на Бубак. Той ме погледна с празни недоспали очи, сякаш казваше: „В крайна сметка, има ли някакво значение?“ Бяхме твърде близо до останалите, за да можем да говорим.
Носилката с балдахина беше останала в Арбела — онези дни бяха минало. Помислих си, че Дарий ще се умори, като пътува цял ден в колесница. Все още чувствах нещо към него, нещо повече от обикновен дълг. Спомних си го във вихъра на забавленията — весел, мил и в хубаво настроение. Сега той знаеше, че го презират. А може би го е знаел и когато ме удари.
Царят си остава Цар. Дарий просто не можеше да повярва, че неговото свещено положение може да бъде променено по друг начин освен чрез смъртта му. Бедствие след бедствие, неуспех след неуспех, позор след позор; приятели, които един след друг стават предатели; войските, за които той би трябвало да е богоподобен, измъкващи се всяка нощ като крадци; приближаващият Александър — врагът, всяващ ужас и от когото се страхуваше. И накрая — все още неизвестната за него опасност, надвиснала над живота му. На кого би могъл да се довери? Кой му остана верен? Няколко души от нас, които бяхме превърнати в полумъже за негово ползване, и две хиляди войници, които служеха за пари, все още верни, но не от обич, а заради достойнството си.
Предполагам, че докато яздехме нагоре по пътя сред голите планински местности, нямаше нито един от домакинството, който да не си мислеше: „А какво ще стане с мен?“
И ние — евнусите — сме хора. Бубак може би мислеше за бедността и лишенията, които го очакват, или за скучния живот в някой малък, провинциален харем. Но аз умеех само едно, аз познавах само една служба.
Припомних си робските години в Суза. Вече не бях толкова млад, че да не мога да намеря начин да умра. Но аз исках да живея.
Пътят се изкачваше все по-нагоре. Наближавахме прохода. Той пресичаше планинската верига Тапур — грамадни върхове, голи и сурови, и толкова високи, че дори и през лятото бяха покрити със сняг. Въпреки всичко сърцето ми заби радостно. Отвъд сигурно беше морето, което никога не бях виждал.
На всеки по-висок завой се издигаше стена от голи камъни, обрулени от ветровете и бурите. Нямаше жива душа, ако не броим единичните кипариси, прегърбени като старци. Тук-там край някой поток се мяркаха бедняшки колиби, а обитателите им, обработващи бедната земя, като ни видеха, се изпокриваха като диви зверове. Но въздухът беше кристално чист. Пред нас, потънала в сянка, се извиси стръмната клисура на Каспийските врати.
Александрия е великолепен град и има всичко, от което един разумен човек се нуждае. Предполагам, че ще свърша земния си път тук, без някога отново да отида по-надалеч. Но когато си припомням високите хълмове и прохода, а също и растящото ми нетърпение да открия непознатото отвъд него, преставам да мисля така. Дори и в онези дни, когато предусещах злото и надвисналата опасност, дори тогава бях обладан от същото: екстаз, пророчество и светлина.
Над нас се виждаше само гола скала, под нас — стръмна пропаст. Някъде долу се чуваше тътен на вода — бяхме влезли в Каспийските врати. Макар и толкова високо, стената от скали сякаш изведнъж падна и ни лъхна топъл вятър.
И тогава пътят изведнъж се отвори. Достигнахме до най-високото място на прохода. Пред нас долу се простираше Хиркания. Това беше друга страна. Планините бяха покрити с гори — безкрайни гънки от зеленина. Още по-долу — тясна равнина. А отвъд — беше морето.
