Целият лагер се насочи натам. Скалата се виждаше от няколко левги. Когато наближихме, превземането й наистина ми се стори като задача за орли. Нямаше нито една страна, удобна за изкачване. Отвсякъде я обграждаха пропасти, спускащи се към назъбени скали. Човек можеше да проследи само козята пътека, по която хората се изкачваха горе. Но всяка стъпка от нея се държеше под прицел от пещерите под върха.
Направихме лагера си толкова близо, колкото да не ни достигат стрелите. Зад нас, около цялата Скала, се разположи тълпата от слуги, коняри, роби, писари, чиновници и всякакви търговци, певци, художници и скулптори, дърводелци и кожари, танцьори и ковачи, златари, проститутки и сводници — всички, които следваха войската и печелеха от това.
За тази акция някои хора са писали, че Царят се държал като момче, отзовало се на предизвикателството. Вярно е, че имаше нещо момчешко в характера му и сигурно щеше да му остане до старини. Но също така е вярно, че Скалата контролираше десетки левги от околната земя и той не можеше да я остави зад гърба си незавладяна. Освен това согдийците, които не разбираха от дума, а само от тояга, щяха да презрат властта му и да разрушат градовете му до основи, веднага щом той си тръгнеше.
По време на мир вождът Оксиартес не живееше в това орлово гнездо. Къщата му и племенното селище се намираха в подножието на скалата. Александър не позволи на войниците да го изгорят, за да не се приеме за знак, че ще бъде безпощаден. При отворите на пещерите стояха и гледаха надолу фигурки, които бяха толкова малки, сякаш бяха гравирани върху пръстени. По отвесните склонове, където, през лятото човек не би видял опорна точка дори и за планински заек, зимата беше очертала в бяло тънките ръбове и пукнатини, които разцепваха зъберите. Беше пълнолуние. Дори и през нощта можеше да се види яркия отблясък на снега. Александър се качи на коня си, за да обиколи и разгледа внимателно цялата Скала.
А на сутринта той свика катерачите. Повечето от тях бяха родени в планините и бяха участвали и в други обсади. От всички, които се явиха, Александър избра триста. На първия, който стигнеше билото, той обеща дванадесет таланта злато — богатство за цял живот. На следващия — единадесет, и така нататък за първите дванадесет войници. През тази нощ те трябваше да се изкачат по най-стръмната страна на скалата, която не можеше да се види от пещерите. Всеки един щеше да носи торба с железни колчета за палатки, дървен чук, за да ги забива, и здраво въже, за да се завързва за колчето, докато закрепи следващото.
Нощта беше студена и ясна. Приготвих всичко за лягане, но Александър още не идваше. Това беше първата наистина опасна акция, която той не предвождаше лично. Но там горе не можеше и да има водач. Всеки сам избираше и си проправяше път към върха. Александър не притежаваше уменията на катерачите. Но и не можеше да понесе, че не рискува живота си заедно с тях. Когато те се изкачиха толкова високо, че престанаха да се виждат в бледата светлина на нощта, той влезе в шатрата и продължи да крачи из нея.
— Видях трима да падат — въздъхна той. — Никога няма да ги открием, за да ги погребем.
Накрая си легна с дрехите и нареди да го събудят на зазоряване.
Събуди се сам, когато навън беше още тъмно. Някои от генералите вече го чакаха. Върхът на Скалата се очертаваше мрачно в бледото небе. Когато се развидели, Александър жадно впери поглед нагоре. И изведнъж Леонатос, който можеше да вижда като ястреб, макар че когато искаше да чете, държеше свитъка на една ръка разстояние пред себе си, посочи някъде нагоре и извика:
— Те са там! Дават сигнала!
Просветляването на утрото ги показа събрани нагъсто като корморани върху гладкото било. Те размотаха дългите ивици ленен плат, които бяха навили около телата си, и сега сигналът се развяваше от подухващия пролетен бриз.
Александър пристъпи напред, вдигна позлатения си щит и го размаха към тях. Ехото отвърна на звуците на тръбата и мощният глас на глашатая извика към защитниците да погледнат над себе си. Александър беше намерил войници с крила.
Синът на вожда, който командваше согдийците, веднага поиска условията, за да се предадат. Той не можеше да види колко войници се намират горе и какви оръжия имат. А те нямаха никакви. Колчетата и чуковете им бяха достатъчен товар. Тридесет бяха паднали и загинали — един на всеки десет. Техни гробове станаха коремите на каните. Но според обичая на гърците, Александър им оказа последна почит с празни ковчези67.
Цели два дни согдийците слизаха от Скалата с багажа и оръжията си. Чудех се как ли жените са успели да преминат през шеметната пътека, облечени в типичните согдийски широки поли. Предполагам, че бяха свикнали да го правят често по време на безкрайните племенни войни.
Синът на вожда, който така и не разбра, че орлите на Царя нямаха нокти, дойде и се закле във вярност, като обеща да изпрати съобщение на баща си. За да подпечатат символично договора си, той помоли Александър да му окаже честта да присъства на един согдийски пир.
Споразумяха се да го направят след два дни. Страхувах се само да не го наръгат с нож, докато стои на масата. Щеше да бъде съвсем нормално за согдийците.
Облякох го за празненството с най-тежката и пищна мантия и поставих на главата му Царската митра. Беше в добро настроение. Макар че скърбеше за своите катерачи, Александър знаеше, че тази укрепена скала би могла да струва много повече войнишки живота. Врагът не проля нито капка кръв и от благодарност беше готов да обещава какво ли не.
— Внимавай, Ал’скандер — рекох, докато разчесвах косата му. — согдиецът може да ти предложи дъщеря си, както онзи цар на скитите.
Той се разсмя. Тази история с дъщерята на скитския цар стана повод за много шеги и закачки сред приятелите му. Те описваха как махат дрехите от булката, ушити преди някоя и друга зима, как истъргват от косата и гранясалата мас от кобилешко мляко, как я очистват от въшките и бълхите и така нататък, за да я направят прекрасна за брачното ложе.
— Ако този млад мъж има дъщеря, тя не би могла да е на повече от пет години. Защо не дойдеш на пира? Мисля, че си струва да го видиш. Тъкмо ще си облечеш и новия кафтан.
Хистан, синът на вожда, наистина не беше жалил усилия и пари. Една алея от запалени факли водеше от лагера към залата на дома му. Навън се чуваше музика, доста добра за Согдиана. (Един път чух Александър да сравнява персийското пеене със скимтенето на съвокупляващи се котки. Но той не знаеше, че аз слушам.)
Залата беше огромна. Този Оксиартес трябва да беше много богат. По стените бяха окачени алени гоблени с избродирани лъвове и леопарди, изправени на задните си крака. Светлината на факлите озаряваше всичко, а тлеещите мангали бяха достатъчни, за да стоплят въздуха. Високата маса беше обкована със сребро и злато, а в украсените с орнаменти кадилници горяха смоли, чиито аромат бях забравил, откакто напуснах Суза.
Храната беше добра и с много подправки. Керваните от Индия минават по този път. До Александър и неговия домакин стоеше преводач. Другите македонски гости се справяха с езика кой както може. Заради обичая, всички позволихме да ни напълнят на два пъти чиниите до горе. Александър, колкото и малко да ядеше, също изпълни това задължение на гост. Казах си, че сигурно предпочита вместо това да поднесат виното.
Най-накрая го сервираха заедно със сладкишите. Хистан и Александър вдигнаха наздравица един за друг и си размениха любезности. След това преводачът стана и се обърна към всички нас на гръцки. За да почетат Царя, дамите от домакинството щяха да се появят и да танцуват за него. Е, това наистина беше нещо. Защото, погледнеш ли някоя от жените на един согдиец, работата неминуемо опира до ножа.
Седях в долния край на масата, близо до царските телохранители. Исмений се беше преместил, за да седне до мен. Неговото приятелско отношение и доброжелателство беше нараснало. Но дори и да искаше нещо повече, той го пазеше за себе си от преданост към Александър. Бях му длъжник за проявената доброта и за това, че винаги, когато можеше, изглаждаше отношенията ми с другите телохранители.
Младежът согдиец от другата ми страна се обърна към мен на техния груб и примитивен персийски, който едва можех да схвана. С двете си ръце той очерта извивките на жена, като се смееше и въртеше очи. Казах на Исмений:
— Както разбирам, ще се нагледаме на красота.
— Те ще играят в горната част — отвърна той, — за Царя и за генералите. А за нас ще останат само гърбовете им. Ще трябва да се задоволим един с друг.
Музикантите засвириха някакъв бавен и тържествен танц. Жените влязоха, като пристъпваха в такта на
