Думите ми го зарадваха. Че как иначе — имах достатъчно време, за да ги подготвя.
— Те всички са срещу мен — каза Александър. — Хефестион ще ме подкрепи, но той също е против това.
— Господарю, те просто мислят, че никоя не е достойна за теб.
— Как ли не! — засмя се той. — Някое македонско момиче, върху което даже не съм спирал погледа си, докарано случайно с някоя каруца.
— Малка звезда — отговорих.
Това му хареса. Водата за банята дойде и аз го съблякох. А щом си отидоха робите, той продължи:
— Отдавна се убедих, че
— Съгласен съм, Александър — отговорих, но в същото време си мислех: „Ами ако не искат?“
— Откакто осъзнах това, не съм срещал жена, която да мога да търпя. До тази нощ. Някога виждал ли си някоя равна на нея?
— Никога, господарю, дори и сред жените на Дарий. — Това май наистина беше вярно, като изключим ръцете й. — Е, разбира се, аз така и не видях Царицата. Това не ми бе позволено. — Вметнах това, за да му подскажа, че не желая никога да ме води в нейно присъствие.
— Аз я видях само веднъж. И още един път, когато вече беше мъртва. Да, тя наистина беше красива. Като лилия върху надгробен камък. Дъщерите й тогава бяха деца. Сега те са пораснали, но… Да, ама те са и негови. Не искам да отглеждам син от семейство на страхливци. А в това момиче има дух.
— Без никакво съмнение, Александър. Човек може да го види в очите й. — И това беше вярно. Друг въпрос беше от какъв вид е този дух.
Не го свърташе на едно място, за да може да заспи спокойно. Така че продължи да крачи в халата си и да говори надълго и нашироко за сватбата, как щял да съобщи на баща й Оксиартес и така нататък. Колкото и да е странно, всичко това ме поуспокои. Той никога не би ме оставил да слушам тези неща, ако възнамеряваше да се раздели с мен. Това не беше в характера му. Добре разбирах, че не му бе и хрумнала мисъл за раздяла.
Във всеки случай, той знаеше, че момичето е това, което желае в момента. И не от равнодушие или от нехайство той не разбираше болката ми. Обичта винаги стоеше в него много по-дълбоко от страстта. Той я беше дал на Филотас, чието предателство го беше наранило като предателство на любовник. Той я беше дал и на мен и продължаваше да не й изневерява. Изведнъж се замислих дали и Хефестион се е почувствал така, както се чувствах в момента аз.
Най-накрая го накарах да си легне. Утрото вече настъпваше.
— Благословен да си в името на твоите и моите богове. Ти си единственият, който ме разбра. — Александър наведе главата ми и ме целуна. Дълго задържаните сълзи напълниха очите ми, но успях да се измъкна преди той да ги забележи.
След няколко дни пристигна Оксиартес, за да сключи мир. Естествено Александър не му върна Скалата, където смяташе да остави гарнизон. Но мисля, че вождът и без това направи страхотна сделка, след като внукът му щеше да бъде Велик Цар. Предполагам, че когато е чул новината, че Александър иска да се ожени за дъщеря му, която всеки друг победител на земята би взел като военна плячка, той не е могъл да повярва на ушите си.
В сравнение със сватбения пир, който сега подготвяха, предишният приличаше на най-обикновена семейна вечеря. Бяха извикани всички роднини, които украсиха стаите на младоженците. Всичко, което исках да зная, бе какво Александър възнамерява да прави с нея, след като си тръгнем от тук. Согдийските жени не са като нашите. Какво щеше да стане, ако тя очаква да живее с него в шатрата му, и да се прибира във вътрешната стая, само когато се появят мъже? Ами ако ме възприеме просто като неин прислужник? Ако той позволи да се случи това, си мислех, ще бъде най-добре да умра.
После докараха една хубава нова шатра и чудесен фургон, чиито покриви завеси бяха от избродирана щавена кожа. Сърцето ми се съживи.
Той ме повика и сложи ръка на рамото ми.
— Ще ми направиш ли една добрина?
— Как можеш да питаш?
— Огледай шатрата на Роксана и ми кажи от какво има нужда там. Не разбирам много от тези неща. Попитах и други, но тези хора никога не са живели в истински двор.
Върнах му усмивката и влязохме заедно вътре. Можех да му кажа, че това согдийско момиче едва ли е допускало, че съществуват такива великолепни и разкошни неща, и че сигурно не знае как да употребява и половината от тях за тоалета си. Но все пак обиколих шатрата със сериозно изражение, тук-там доуточних нещо, споменах, че би било добре да има вода с портокалови цветчета и добавих, че нищо друго не липсва. Леглото беше огромно и тежко — каквито харесват в провинцията. За миг при мен отново се върна миризмата на кедрово дърво и соленият бриз на Задракарта.
Колкото повече приближаваше денят, толкова по-ясно ставаше, че освен согдийците, никой друг не беше щастлив и радостен. Македонците с положение приеха новината много тежко. Ако той беше изтъргувал момичето срещу живота на нейния брат и я беше завлякъл в шатрата си, това би било дреболия. Един-два писъка, някоя цинична шега и толкоз. Но женитба! Е, това вече публично оскърбяваше положението им на победители. Ако той първо си беше взел македонска Царица и после прибавеше това момиче като втора жена (казваха, че баща му е имал много такива), пак нямаше да мърморят. Но много от тях имаха в домовете си дъщери, за които смятаха, че е трябвало да бъдат предпочетени. Единственото, което ги караше да мълчат, бе, че той не я удостои с титлата Царица. Аз също се зарадвах, защото това означаваше, че той не е чак толкова влюбен, та да стигне до там.
Що се отнася до войската, всички войници харесват странностите на един водач, когото обожават. Те бяха свикнали с персийското момче, което танцуваше прекрасно. Ако пък той не спеше с никой, щяха да се чудят какво не му е наред. Но този случай беше нещо съвсем друго. Те се биха, за да подчинят Согдиана, защото той им каза, че това е необходимо. Сега се носеха слухове, че той мисли за Индия. И войниците започнаха да си задават въпроса дали въобще той има намерение да се връща вкъщи. Александър беше разперил крилата си — неговият дом беше целият свят. Но те мечтаеха за своите села, за хълмовете, където са пасли кози като деца, и за своите македонски жени и деца.
Каквото и да си мислехме всички, денят дойде така неизбежно, както идва смъртта. Докато го обличах за тържеството, той се усмихваше на себе си — като момче, което не може да повярва, че това се случва. В стаята влязоха няколко приятели, за да му пожелаят радост. Повечето не пропуснаха факта, че той не си сложи митрата (значи си вземаше жена, а не Царица) — и шегите се оживиха. Никой не ме забеляза. Само Хефестион ми хвърли бърз поглед, когато си мислеше, че не гледам. Нямах време да отгатна какво имаше в него — дали любопитство, дали триумф или съжаление.
Пирът започна. Едно великолепие от светлина, топлина, злато и цветове, пропито с миризмата на печено месо. Огромни купчини от сватбени дарове бяха наредени според варварския им обичай. Чуваха се възхвали за младоженеца и младоженката. Нощта беше чудесна и безветрена. Всички пламъци горяха право нагоре. Музиката ни оглушаваше и всеки се стремеше да я надвика. Роксана гледаше наоколо с искрящите си очи, сякаш никой не я беше учил, че трябва да ги свежда. Едва когато Александър и проговори чрез преводача, тя ги обърна към него.
Внесоха ритуалния самун хляб и младоженецът трябваше да го разреже с меча си. После отчупи един залък от нейната половина, и й го даде, а след това изяде едно парче от своята. Сега вече двамата бяха мъж и жена. Всички се изправихме, за да ги поздравим. Гърлото ми се беше свило и не можах да изрека нито звук. Горящите факли ме задушаваха и изгаряха очите ми. Въпреки това останах на мястото си от срам, че ще ме видят как си отивам. Ако останех повече, щях да видя как приготвят и изпращат булката да си легне.
Една ръка се плъзна под моята в бутащата се тълпа. Без да се обърна, знаех, че е Исмений.
— Красива е — промълвих. — Завиждаш ли на младоженеца?
— Не — каза той в ухото ми. — Но преди му завиждах.
Наклоних се малко по-близо. Като че ли всичко ставаше от само себе си — както човек си затваря
