очите, когато се вдигне прахоляк. Исмений ми проправи път през навалицата. Намерихме палто и наметало и излязохме под студените звезди на Согдиана.
Навън беше почти толкова светло, колкото и вътре. Навсякъде пламтяха огромни факли и тълпи туземци лакомо се тъпчеха с огромни късове печено месо. Други пееха, викаха, перчеха се, танцуваха в кръг или насъскваха кучетата да се бият помежду си. За късмет всички се бяха скупчили около местата с ядене и пиене и скоро успяхме да се измъкнем.
Никакъв сняг не беше валял от преди обсадата и земята беше изсъхнала. Намерихме едно кръгло скрито място сред скалите и той постла наметалото си. Тревата беше много отъпкана — Сигурно цялото село беше минало през нея за празненството. Но не казах това на Исмений, който си мислеше, че е открил един малък рай, създаден само за нас.
Той беше изненадан колко бързо бях отгатнал скритите му желания. Не знам защо. В тях нямаше нищо необичайно. В Суза щях да се мисля за късметлия всеки следобед, ако имах насреща си такъв приятен и добър клиент. Той гореше от желание да достави удоволствие, а аз — да ми бъде доставено удоволствие. Оромедон ме бе предупредил какво да очаквам, но почти бях забравил онези първи дни. „Всичко е било следствие на гнева и вътрешната ти съпротива.“ Когато затаих дъх, Исмений си помисли, че е от възторг и неимоверно се зарадва. Той наистина беше добър приятел, докато другите телохранители ме тормозеха и ми вадеха душата. Още съвсем млад се бях научил как да се отблагодарявам на тези, които не се отнасяха жестоко с мен.
Нямам представа колко дълго останахме там. Стори ми се, че почти цялата нощ. Той ме желаеше от една година и сякаш умората му беше непозната. Най-накрая, след като полежахме малко завити с палтото ми, си казахме, че нощта е станала твърде студена, за да останем навън.
Исмений се взираше в късната нащърбена луна, която се скриваше зад Скалата. Облегнах се на рамото му. Той ме уверяваше, че е получил всичко, което е искал, и това ме накара да се замисля за нещо, което за мен беше толкова важно, колкото бяха желанията му за него.
— Ние сънувахме, скъпи приятелю — казах аз. — Още един път и може да се събудим. Нека това остане сън, забравен на сутринта.
Това ми се струваше по-добър начин да му покажа какво чувствам в момента, отколкото, ако бях казал „Никога не ми напомняй за това, иначе ще те убия.“
Той ме хвана с ръка през кръста. Красив младеж. Все пак жребият ми не винаги беше да избирам аз. Думите му бяха разумни — той всъщност не беше глупак. Исмений ми отвърна:
— Обещавам ти. Никога нито дума. Дори и когато сме сами. Аз съм щастлив, че има за какво да си спомням. Много добре знам, че Александър ще те пожелае отново. Всеки би го направил.
Горе на Скалата, в отвора на една от пещерите, гореше голям огън. Дори и през брачната си нощ Александър не беше толкова увлечен и замаян, че да остави мястото неохранявано. Но беше изпратил достатъчно ядене и пиене, за да празнуват и войниците.
От залата се чуваше мързеливо откъслечно пеене на онези от гостите, които винаги се мотаят до сутринта, за да видят показването на чаршафа от брачното ложе. За пръв път започнах да се чудя как ли се е справил. Сигурно беше загубил опит, ако въобще го е правил някога. А и едно девствено момиче на шестнадесет едва ли би му помогнало много. За миг злите ми духове се върнаха и ме накараха да му пожелая да се провали и да ме потърси за утеха. Но веднага си помислих колко ще го нарани това — него, който не познаваше поражението. Така че улових злото си желание и го убих. Исмений си тръгна с говорещи очи и отиде да си легне. А аз останах загубен сред тълпата, докато музиката извести идването на деня и някаква стара вещица от знатен произход се появи и размаха пред нас чаршафа. Върху него стоеше червеният знак на победата. Александър продължаваше да бъде непобедим.
На следващия ден имаше толкова много церемонии и официалности, че почти не успях да го видя, освен когато дойде в шатрата да се преоблече. Изглеждаше доволен от себе си (кой би могъл да каже от какво — дали от пълно щастие или от постижението?) На пост пред вратата стоеше Исмений, със сини кръгове под очите и лека потайна усмивка, която внимателно се стараеше да не обърне към мен.
По това време на посещение при булката бяха около сто жени. Чак тук се чуваше неспирното бърборене от нейната шатра. И тъй като не бях пътувал със запушени уши във фургоните на харема на Дарий, знаех какви са обичайните въпроси. Чудех се какво ли им отговаря.
Въобще не се и приближих до вратата на шатрата й. Изпращах прислужник да остави сутрешните му дрехи или да вземе вечерната му роба. Човек трябва да започне така, както възнамерява да продължи.
Александър се върна за обичайната си вечерна баня и докато го къпех се чувствах така, сякаш го измивах от нея. Ето до какви щуротии може да докара ревността. Изведнъж той се обърна към мен:
— Май ще трябва да я научат на гръцки.
— Да, Александър.
Как ли беше успял, без да говори? Бях излекувал старата му тъга — за добро или за зло — като търпеливо го убеждавах, клюкарствах, доверявах му се, или като му разказвах тайни или стари истории. Той обичаше да го занимавам, преди отново да стане готов. Понякога просто заспиваше, слушайки гласа ми. За мен това нямаше никакво значение. Нали ме оставяше до себе си. А сега там беше това момиче, което без да му каже нито дума, просто си лежеше и чакаше още.
— Как мислиш, твоят учител Филострат, ще се справи ли?
— Няма по-подходящ — отговорих аз, зарадван, че ще мога да направя нещо за Филострат след всичките му добрини. — А и той научи малко персийски, докато ми преподаваше.
— Тя не разбира моя персийски. Разликата между согдийския език и истинския персийски е като между македонския и гръцкия.
Той продължи бързо:
— Да, Филострат е човекът, който ни трябва.
— А защо не Калистен? — вметнах аз, като се сетих за една стара шега. Но Александър ми отвърна, без да се засмее:
— Калистен ще я научи на гръцки, когато желязото не потъне. Той се надува повече, отколкото му приляга.
Трябваше да се сетя преди това. Всеки би се досетил какво ще каже Калистен за варварските сватби и за полусогдийските наследници, които ще се родят, за да управляват гърците.
— Сигурно вече е писал на Аристотел за това. Какво пък, и аз му писах. Старецът трябва да се опита да разбере какво правя в действителност.
— Дано, Александър. — На врата му имаше едно мораво петно. Сигурно го бе хапала. Зачудих се как ли е минало това. То въобще не беше в негов стил.
Каквото и да е станало, не беше минала и седмица, когато той научи, че някакво племе е отказало да се подчини, и отново замина да воюва. Тъй като въстаниците не бяха много далеч, Александър каза, че не си струва да се пренася целият двор, нито пък си струва Господарката Роксана да се уморява с тежко пътуване през заснежените проходи. Той скоро щял да се върне.
При тази новина седнах да размисля.
Ако просто си опаковах багажа и се престорех, че тръгвам, беше твърде вероятно той да ме вземе със себе си. Аз щях да бъда там, а не тя. Какво по-добро? Е, може би само едно нещо. Какво ще стане, ако пробваме да видим кой ще му липсва повече? Залогът бе голям — при това само с едно хвърляне на заровете. Реших да хвърля.
И така, дадох си вид, че трябва да ме остави, както се беше случвало много пъти преди, и той замина без мен. Докато гледах как дългата върволица от хора изчезва в проходите, бях готов да си взема залога обратно. Но вече беше късно.
Ако бях заминал, той едва ли щеше да има много време за мен. Въстаниците живееха в някаква скалиста крепост с огромно дефиле пред нея, поради което се смяташе за непревземаема. Александър прекарал почти месец в ужасно време, докато войниците напълнили с камъни пролома до там, че да може да се прекоси от другата страна. Никой от согдийците в крепостта не допускал, че такова нещо е възможно. И страшно се объркали, когато нашите стрели започнали да ги достигат, а техните, насочени към работещите групи, падали върху опънатите навеси от говежда кожа. Тогава изпратили долу глашатай с молба Оксиартес да им съдейства като посредник.
Александър наредил да го повикат. Мисля, че той беше някакъв роднина на местния вожд. Оксиартес се
