Сметнах, че с това въпросът е приключен, но след малко той продължи:
— Ние сме свързани с любов и ти имаш право да знаеш всичко. Ела и седни тук. — Седнах до него на леглото. Изглеждаше уморен. Тази нощ щеше да бъде само за сън.
— Занесох й бонбоните и веднага усетих, че ги позна. Предложих й един, а когато тя отказа да го вземе, се направих на много ядосан и се престорих, че насила ще я накарам да го изяде. И знаеш ли какво се случи после? Окото й не трепна — тя просто ги изсипа на пода и ги стъпка с крака. Е, поне не й липсва смелост и самообладание. — В гласа му сякаш прозираше някаква гордост.
После продължи:
— Но беше дошло време да й кажа какво не трябва да прави. И тук срещнах голяма трудност — не можех да доведа преводач, за да слуша неща, които не са за ушите му. Единственият човек, на когото бих могъл да се доверя, беше ти, но това щеше да й дойде твърде много. В края на краищата, тя е моя жена.
Съгласих се, че е така. Настана продължително мълчание. Най-накрая се осмелих да попитам:
— В такъв случай, Александър, как се справи?
— Набих я. Трябваше. Нямах друг избор. Глътнах си езика от изненада и огледах стаята.
Какво ли беше използвал? Той нямаше камшик. Нито Буцефал, нито Перитас знаеха какво е камшик. Но на масата имаше един със следи от поне десетгодишна употреба. Допусках, че го е взел на заем от някой слуга, който се грижи за ловните кучета. И бас държа, че е била доста впечатлена, като е видяла колко е вехт и употребяван. Запазих обаче мълчание, тъй като въобще нямаше какво да се добави към това.
— Знаеш ли — продължи Александър, — тя промени мнението си за мен. И през ум не ми е минавало, че може да се получи така.
Значи, ето защо той беше останал толкова дълго там! Добре, че на време успях да запазя сериозно изражение и да не се разсмея.
— Господарю мой, согдийските жени имат голямо уважение към силата.
Той ме изгледа изпод око, сякаш обмисляше дали би могъл да продължи шегата, но реши да замълчи. Изправих се сериозен и замислен и опънах чаршафите на леглото.
— Лека нощ, Александър. Ти си се трудил цял ден и заслужаваш почивката си.
По-късно отново се замислих за историята с камшика. Той беше чувствен, но не и похотлив. Нежен и в раздаването, и във вземането. Темпото му беше умерено и той обичаше паузите, изпълнени с нежност и топлота. Сигурен съм, че никога не си е задавал въпроса дали ние толкова добре си подхождаме, защото аз съм това, което съм. Можех да си представя нежността и вниманието, с които се е отнесъл към една млада девица. В такъв случай той сега знаеше, че тя просто го е смятала за изнежен и слаб.
Не след дълго поехме отново на път. Булката се сбогува с роднините си и, се настани в своите фургони. Насочихме се на запад, отново към Бактрия, за да сложим ред в провинцията. Някои от сатрапите и управителите бяха нарушили клетвата си за вярност и бяха злоупотребили с оказаното им доверие. А всичко зад гърба ни трябваше да бъде оставено в ред и в сигурни ръце преди похода към Индия.
Втора част
Последните думи на царя
1
Дълго беше пътуването към Индия. И много събития се случиха по пътя ни. За някои от тях научавах от Александър. Но повечето преживях сам.
А преди да тръгнем, посетихме отново новите градове. Александър търпеливо изслушваше многобройните оплаквания и тук-там сменяше по някой управител, защото бил корумпиран, слаб или пък много крадял. През цялото време Дворът пътуваше с нас, като изключим няколкото набега, които направихме срещу разбойническите банди, дето плячкосваха по търговските пътища. Освен обичайното стълпотворение от хора, сега с нас се движеше и дългият керван от колите на харема с придворните дами, камериерките и евнусите на Роксана.
В началото Александър доста често я посещаваше, най-вече през следобедите. Но твърде скоро разбрах, че не му харесва да прекарва нощта при нея. Той обичаше да гледа около себе си собствените си неща. И едно от тях бях аз. Обичаше да се прибира, когато си иска и да спи необезпокояван до сутринта. Следобед обикновено си разменяше с нея любезности с малкото гръцки думи, които жена му знаеше, изпълняваше съпружеските си задължения и гледаше да се махне по-скоро.
Роксана все още не беше бременна. Такива неща не могат да останат тайна задълго. Онези, които го познаваха още от Македония, твърдяха, че досега той не е имал поколение. Но пък тогава, добавяха те, той не си е падал по жени. Така че, това не означавало нищо. Засега.
Бях готов да се обзаложа, че нейните роднини горяха от нетърпение да чуят такава новина. Но бяха единствените. Македонците така и не харесаха това племе.
Намираха ги за храбри, но жестоки и склонни към предателство. От друга страна сега Царят стана роднина с половината знатни согдийци и в провинцията цареше мир. Но войниците въобще не желаеха наследник с варварска кръв да управлява синовете им и от сърце се надяваха тя да е ялова.
Въпреки всичко те продължаваха да го следват. Той ги увличаше подобно комета, която влачи опашката си, заедно със светлината и огъня. Освен това той беше и глава на тяхното семейство. Те можеха свободно да отидат при него, както можеха да отидат при старейшината в родното си село. Половината му време отиваше за решаването на техните грижи и проблеми. Всички, които воюваха с него — македонци, гръцки наемници или боядисани тракийци, знаеха по някоя история, разказваща за неговата смелост или за това как спасил нечий живот, от рода на тази, как отстъпил мястото си край огъня на някакъв премръзнал войник. И над всичко — Александър беше непобедим.
Полека-лека мъката ми ме напусна. Вярно е, че когато прекарваше следобеда си с нея, вечерта за мен не оставаше нищо друго освен нежността му. Но на мен и това ми стигаше. И все пак започнах да усещам, че дните на принудителното ми въздържание постепенно намаляват. Тя го изтощаваше и отегчаваше. Сигурен съм в това, макар че той никога не си призна. Александър вършеше работа за двама — на царя и на командира. А и твърде често — на биещия се войник. Винаги се задоволявах с това, което оставаше от него след тежката работа през деня. Той можеше да дойде при мен за някое сънливо малко удоволствие, дадено с любов, и после да си почине. В такива случаи дори се измъквах от стаята, за да го оставя да спи на спокойствие. Въобще не допусках, че в нейната шатра всичко е чак толкова просто. Изглежда камшикът беше запалил напразни надежди.
Във всеки случай посещенията му в харема ставаха все по-редки. Или пък той си тръгваше веднага след времето, необходимо, за да попита за здравето й.
Филострат получи един сандък с книги от родния му Ефес. Той беше твърде беден, за да може да ги поръча при добри преписвачи и да плати за скъпия превоз. Бях помолил Александър да му направи този подарък. Докато ги разопаковаше, Филострат приличаше на дете, което няма търпение да види новата си играчка.
— Сега — обяви тържествено той, — ще можем да четем истински гръцки стихове. Напук на Калистен.
Стиховете въобще не приличаха на персийските. Бяха по-бедни на думи и по-строги по форма. Но след време вече не можех да устоя на съкровищата, скрити в тях. Първото, което прочетох, беше явяването на Иполит, предлагащ горските си цветя на някаква богиня, която само той можел да види. Не знам защо очите ми се насълзиха. Филострат някак неловко ме погали по ръката. Сигурно си мислеше, че плача заради предишния си живот. А може би плачех и за настоящия. Кой знае?
Но не всичките ми мисли бяха при Еврипид. В съседната палатка Калистен преподаваше на телохранителите. Когато минавах покрай тях, дочувах доста странни неща. Понякога, ако той забравеше да снижи гласа си, се чуваше дори и в палатката ми.
Исмений разговаряше с мен винаги, когато можеше, но удържа на думата си с чест. Един ден го попитах какво мисли за уроците си.
— От три месеца не съм ги посещавал — разсмя се той. — Омръзнаха ми.
— Наистина ли? Аз пък си мислех, че сигурно си на пост. Знаеш ли, че Калистен може да те наклевети и
