започнали да я тормозят. Тя се уплашила, но после изведнъж погледнала към командира им, и му рекла:
— Ти ще умреш около обед, на третия ден след това пълнолуние. — И той наистина загина при някаква схватка на този ден. След тази случка я оставиха на мира.
Един или два пъти тя предложи на Александър да му гледа безплатно. Но той й даваше по някой подарък и отминаваше с усмивка. Най-сигурното за един гадател беше да му предскаже победа. Но такива имаше достатъчно.
По-късно обаче, след като размени няколко думи с нея, Александър откри, че много от нещата се случваха точно на мястото и по времето, които тя беше предсказала. Стана му навик да я изслушва докрай. Дори й даде злато и тя си купи нова, още по-натруфена дреха. Но тъй като спеше с нея, скоро и тя заприлича на предишната.
Сутрин често влизах в шатрата на Царя през задния вход, който водеше направо в спалнята. (Беше направен специално за Дарий, за да вкарва жените от харема, без да има опасност да ги видят.) Един ден я намерих там, седнала с кръстосани крака до входа. Телохранителите не я бяха изгонили, защото Александър им беше заповядал да не я закачат.
— Защо си тук, майко? — попитах. — Изглеждаш, сякаш си стояла тук през цялата нощ.
Тя се изправи и златните монети, които Александър и бе подарил, се раздрънкаха.
— Да, мое малко момче. (Аз бях с цяла глава по-висок). Повелителят ме изпрати. Но казва, че днес още не е време.
— Не се притеснявай, майко. Знаеш, че Царят ще те изслуша, когато дойде денят. Върви си сега и поспи.
Около месец след лова на глигани, Пердикас даде гощавка в чест на Александър.
Пирът беше голям. Присъстваха всичките му най-добри приятели заедно с любовниците си, ако бяха подходящи. Това по правило означаваше да бъдат гръцки хетери с добра репутация. Естествено, нямаше никакви персийки. Един персийски благородник по-скоро би умрял, отколкото да покаже на публично място и най-последната от наложниците си. Дори македонците, които си взеха жени и любовници от завладените градове, не ги подлагаха на това унижение.
През вдигнатото платнище на шатрата виждах Таис, любовницата на Птолемей, с корона от рози на главата. Седеше на една кушетка близо до Александър. Бяха стари приятели, да не кажа от детинство. Таис е била любовница на Птолемей още преди похода в Азия. Тогава сигурно е била много млада, щом и сега красотата й не увяхваше. Птолемей се държеше с нея като със съпруга, макар и не така строго. След славата, която си беше извоювала в Коринт, тя едва ли щеше да понесе подобно отношение. Александър винаги се разбираше отлично с нея. По-късно научих, че тя е била момичето, което навремето го призовало да подпали двореца в Персеполис.
Тази вечер Царят се облече изцяло в гръцки дрехи — синя туника, поръбена със златни ивици, и венец от златни листа, в който бях вплел няколко свежи цветя. Александър никога не се е срамувал от мен. Можехме да седим заедно на кушетката му, ако той не смяташе, че това ще натъжи Хефестион. Вече ми ставаше по-лесно да забравям за Роксана. Но Хефестион не забравях никога.
Александър ми каза да си лягам и да не го чакам. Въпреки това се въртях из шатрата му и протаках дребните си задължения. При мисълта да си ходя се почувствах някак странно и необичайно смутен, макар че вече бе станало късно.
На пост около шатрата стоеше нощната стража — както винаги шестима. Тази вечер бяха Хермолай, Состратос, Антикъл, Епимен и още двама. Антикъл съвсем скоро се прехвърли в тази група от друг караул. Стоях при задния вход и се наслаждавах на нощния аромат. Из лагера се носеше обичайния шум. Някъде излая куче — не беше Перитас. Оставих го вътре дълбоко заспал. Смях огласяше пиршеството. През вдигнатото платнище се процеждаше светлина и кедрите хвърляха огромни неясни сенки.
Жените си тръгнаха. Явно бяха пийнали. Приказваха и се кикотеха, а неустойчивите им крака се препъваха в меката шума и падналите кедрови жълъди. Някой засвири на лира и всички в шатрата започнаха да припяват.
Не знам колко дълго останах там, омагьосан от красотата на нощта и долитащата музика. Изведнъж усетих някой до себе си. Беше Хермолай. Не бях чул стъпките му по меката почва.
— Още ли не спиш, Багоас? Царят каза, че ще се върне късно. — По-рано той би казал това с презрителна усмивка, но сега говореше много любезно. Отново си помислих колко са се подобрили маниерите му.
Отворих уста да кажа, че тъкмо отивам да лягам, когато видях да се приближава една запалена факла, която осветяваше лицето на Александър. С него бяха Пердикас, Птолемей и Хефестион. И четиримата се смееха високо и едва се държаха на краката си.
Зарадвах се, че ги дочаках. Обърнах се да вляза вътре, и тогава в играещата светлина на факлата видях сирийската гадателка. Тя долетя до Александър като нощна птица от тъмнината. И така силно дръпна туниката му, че той хвана венеца, за да не падне от главата му.
— Какво има, майко? — усмихна се той. — Стига ми толкова щастие за тази нощ.
— О, не, Велики Царю! — тя го сграбчи отново с малките си като орех юмручета. — Не, дете на огъня! Моят Повелител те вижда. Той вижда, че най-голямото ти щастие предстои. Върни се обратно на пиршеството. Забавлявай се до изгрев слънце. Там те чака най-големият късмет на живота ти. Тук ти нямаш никакъв късмет, драги мой. Въобще никакъв.
— Виждаш ли? — каза Пердикас. — Върни се на пиршеството и донеси щастие и на нас.
Александър ги огледа и се разсмя.
— Боговете ни дават добър съвет. Кой е за едно къпане в реката, преди да започнем отново?
— А, не — отвърна Хефестион. — Това е снежна вода, като онази ледената в Киднос. Знаеш, че тогава едва не умря. Хайде да си попеем.
И те се върнаха обратно. Само Птолемей и Леонатос отидоха да си лягат, защото на сутринта имаха дежурство. А аз се върнах в шатрата и видях, че телохранителите бяха напуснали постовете си и тихо разговаряха при едно дърво. Слаба дисциплина, си рекох. Е, аз ще си лягам.
Но не отидох. След думите на сирийката нощта започна да ми се струва тайнствена и тревожна. Не ми хареса, дето каза, че за Александър нямало щастие тук. Влязох в спалнята. Телохранителите продължаваха да стоят със скупчени глави. Всеки би могъл да влезе незабелязано като мен. Тези никога няма да станат добри войници, си помислих.
Перитас се беше проснал до леглото и хъркаше. Той беше куче, което сънуваше, дращеше с лапи и преследваше с леко ръмжене плячката си на сън. Но и той въобще не се размърда и не вдигна глава, когато влязох.
Тогава, казах си, аз ще бдя за лошия късмет на Александър, щом като дори кучето е заспало. Увих се в едно одеяло и се свих в най-отдалечения ъгъл на стаята, в случай че заедно с Царя влязат и приятелите му. Кедровата шума правеше пода мек като дюшек. Затворих очи.
Събудих се на заранта. Александър беше вътре. В просъница ми се стори, че стаята е пълна с народ. Разтърках очи. Бяха шестимата от нощната охрана. Но защо? Тяхното дежурство свършваше призори. Той им говореше приятелски. Каза им, че разбира какво са направили и иска да им се отблагодари. Даде им по една златна монета, усмихна им се и ги отпрати.
Не изглеждаше много зле за такава дълга нощ. Той вече не пиеше на екс, както правеше в Мараканда или при Оксус.
Последен излезе Состратос. Съвсем случайно той погледна към моя ъгъл и силно се стресна. „Какво се чудиш, бе? — си казах. — Като не си държите очите отворени.“
Докато се събличаше, Александър промърмори, че трябвало да си легна в леглото. Попитах го дали е получил обещания късмет.
— Да. Но в крайна сметка късметът ми се оказа тук. Видя ли кои бяха на пост снощи? Цялата размирна групичка. Призори ги освободили. Но когато се върнах, всички те продължаваха да стоят нащрек по постовете си. Искали да ми дадат знак. Никога не съм се отнасял зле с човек, помолил за прошка. Ако се бях върнал по-рано, те нямаше да имат възможността да го направят. Трябва да дам нещо на сирийката. Подсети ме утре. Но, за бога, чувствам се скапан! Кажи, да не пускат никого вътре през целия ден.
Измих се и се преоблякох. После отидох да пояздя из гората. Когато животът в лагера отново закипя, се
