върнах в шатрата, за да се уверя, че не го безпокоят. В преддверието, на почетна стража стояха Птолемей и Леонатос. При тях имаше още двама души, които вдигаха голяма врява. За моя изненада в единия от тях разпознах телохранителя от нощната стража Епимен. Той плачеше, скрил лице в шепите си. Другият тъкмо казваше:
— Простете му, господари мой, той наистина съжалява за това.
Приближих се, като казах на Птолемей, че Царят спи и е помолил да не се вдига шум.
— Знам — безцеремонно отвърна Птолемей. — Но ще трябва да го събудя. Той има късмет, че е още жив.
Ама че работа, си казах. Какво ли се беше случило? Беше нечувано да събудиш Александър въпреки заповедта му. Но Птолемей не беше глупав. Влязох след него, без да се извиня, като сметнах, че така или иначе ми е позволено да влизам.
Александър лежеше по корем и леко хъркаше. Здравата беше заспал. Птолемей се наведе над него и го повика по име. Клепачите му трепнаха, но не се размърда. Тогава Птолемей го разтърси.
Като че се връщаше от онзи свят. Седна на леглото, но макар и отворени, очите му продължаваха да спят. Той ги разтърка с дълбока въздишка и каза уморено:
— Какво има?
— Александър, събуди ли се? Слушай, става дума за живота ти.
— Буден съм. Продължавай.
— Дойде Епимен. Бил е на пост тази нощ. Твърди, че телохранителите планирали да те убият, докато спиш. Ако си беше легнал, щели да го направят.
Александър сбръчка чело. Изправи се, както си беше гол, и разтърка очи. Подадох му една кърпа, потопена в студена вода, и той избърса лицето си. След това разтърси глава и попита:
— Кой плаче отвън?
— Момчето. Казва, че си се отнесъл добре с него тази сутрин и той се засрамил.
Той им се беше усмихнал. Спомних си първия път, когато се усмихна и на мен.
— Разказал всичко на любовника си, — продължи Птолемей, — Защото не знаел какво да направи. Те всички се били заклели заедно. Любовникът му служи в Почетната конница. Той веднага взел решение и казал на по-големия брат на Епимен да направи, каквото трябва.
— Добре. Научи името на този войник. Дължа му нещо. А останалите? Какво са решили да правят?
— Да чакат. Да чакат, докато отново им дойде реда. Момчето казва, че цял месец са действали, докато успеят да се съберат заедно в един караул. Затова и, след като ги освободили тази сутрин, те останали по постовете си. След всичките усилия, които хвърлили, не могли да приемат спокойно това, че не са успели.
— Да, да — каза бавно Александър. — Сега разбирам. Има ли други имена?
— Един или двама. Записал съм ги. От него ли искаш да ги научиш или от мен?
Той се замисли и сложи кърпата на врата си.
— Не. Арестувайте ги всичките. Утре ще се заема с това. Не мога да отида полузаспал на процес за измяна. Но искам да видя сега Епимен. — Подаде ми кърпата и аз го облякох в един чист хитон.
В преддверието, двамата братя паднаха на колене.
— Не, Еврилох, недей да ме молиш за живота на брат си. — Лицето на войника стана мъртво бяло. — Не, не… Не ме разбра. Исках да кажа, не ме лишавай от удоволствието да го направя, без да си ме помолил. — Александър едва ли имаше намерение да измъчва братята по този начин. Просто той още спеше. — Ще ви благодаря по-късно. Утре ще имам нужда и от двама ви, но можете да сте спокойни. — Той подаде ръка и на двамата, и им се усмихна. Разбрах, че оттук нататък, всеки от тях би умрял за него, дори за една негова дума.
Когато братята излязоха, Александър се обърна към Птолемей:
— Оповести, че има прошка за всички близки роднини, иначе ще се разбягат из цяла Бактрия. Защо да им причиняваме това? Знам откъде започна всичко. Арестувай го. И го дръж отделно от останалите.
— Хермолай ли имаш предвид?
— Не. Имам предвид Калистен. Крайно време е. Ще направиш ли всичко това вместо мен? Е, тогава се връщам в леглото.
Заспа почти веднага. Беше свикнал да живее в близост със смъртта.
Вечерта Александър се събуди, изпи една кана вода, заповяда нощната охрана да бъде от Почетната конница и отново заспа. Повика ме при изгрев слънце.
— Ти ме предупреди — рече той. — Постоянно ме предупреждаваше. А аз си мислех… — той ме прегърна.
Разбрах какво си е мислил — че идвам от един двор, пълен с интриги. И че не е моя вината, ако съм донесъл всичките си постоянни подозрения със себе си.
— Мислех си, — продължи Александър — че прекалено се тревожиш, и си създаваш излишни главоболия. Значи наистина си чул Калистен да им налива това в главите?
— Мисля, че да. Ако бях сред персийци, със сигурност щях да разбера. Но мисля, че да.
— Разкажи ми отново всичко. Тези хора ще бъдат подложени на разпит. Нямам желание да го протакам или да стигам до крайности. Ако има за какво да се хвана, искам да го направя по-кратък.
Аз обаче нямах такова желание. Предишната ми жалост беше отстъпила място на изгаряща омраза. С удоволствие лично бих свършил всичко, което трябваше да се направи. И така, разказах му онова, което си спомних, като започнах с атинските любовници.
— Да — каза той. — А аз ти прочетох един урок и ти се присмях. Тогава ти ме попита за какво са им кинжалите?
— Калистен винаги им говореше за някакъв тиранин, който живеел в Кси-Сиракуза? Или Тесалия?
— Тесалия. Не си спомням името му. Бил е убит в леглото. Продължавай.
— После, след като Хермолай беше наказан, всичко престана. Разговаряха за природата или се упражняваха да смятат. Реших, че Калистен е разбрал грешката си. Сега обаче мисля, че той вече бе избрал хората си и е искал да го скрие от останалите. Преди няколко дни, докато яздех в гората, го видях заедно с тези шестимата и с още двама. Тогава предположих, че им преподава за растенията, както Аристотел на теб.
— Имал си право, след като омаловажих думите ти. Познаваше ли другите?
Казах му имената им. Не го упрекнах, че се вслушваше в мен толкова късно. Обичах го, защото никога не очакваше най-лошото. Дори и от човек, с когото е скаран. Не му напомних, че още преди много време исках да го освободя от този предател. Спомних си и колко мило разговаряше с чакащите го убийци и как им даде подаръци. И знаех още, че това отново ще остави отпечатък върху сърцето му — дълбок, колкото белега от катапулта при Газа.
Изведоха телохранителите на разпит. Цар Птолемей, който мисля, че беше там, пише в книгата си, че всички са признали, как Калистен ги е подтикнал.
По-късно Александър ме свари да давам мляко на Перитас, който още беше зле от лекарството, с което го бяха упоили, и не искаше да се храни.
— Другите две имена бяха същите, които ми каза. Благодаря ти за това. — Той погали кучето, което се промъкна до краката му. — Радвам се, че не се наложи да те повикам. Ти си твърде деликатен за такава работа.
— Деликатен ли?! — възкликнах. — Та те искаха да те убият, докато спиш! А всички заедно не биха се осмелили да излязат насреща ти, дори и да си съвсем гол, единствено с меча си. А, не! Няма да бъда деликатен!
Но той ме погали по косата и не ми повярва.
Изправиха ги пред Събранието. Тъй като не съм македонец, присъствах само за да видя екзекуцията — убиване с камъни. Докараха ги от речното корито — гладки, кръгли и удобни за хващане. За съжаление, би било страшно нарушение на закона и предизвикателство към всички, ако един персиец хвърли камък по един македонец. Но имаше достатъчно македонци, желаещи да хвърлят. Гласуването на смъртните присъди бе посрещнато с бурно одобрение. Дори бащите им, които бяха там, се съгласиха с присъдата. Според стария закон на Македония те също трябваше да умрат. Не толкова заради това, че са под подозрение, колкото, за да бъде предпазен Царя от кръвно отмъщение. Александър беше първият, който официално ги помилва.
