Когато доведоха осъдените, той ги попита дали някой иска до говори. Единствено Хермолай пожела.
Мога да кажа, че той се държа достойно, макар че гласът му ставаше все по-писклив, докато говореше. Сякаш чувах гласа на ученик — твърд и непоколебим до гроб — който отдава почит на своя учител. Но за повечето от македонците това си беше чиста наглост. Наложи се Александър да ги усмирява, докато младежът свърши.
Когато ги поведоха към забучените колове, покрай мен мина Состратос — същият, който ме забеляза онази първа сутрин в шатрата. Изплю се върху мен.
— Да, курво, и теб щяхме да убием, мръсно боядисано варварче.
Ядосах се, че трябва да стоя със скръстени ръце, докато други отмъщават за моя господар. Всеки път, когато видех някой здравеняк да взема голям камък, се молех на Митра, отмъстителя за честта: „Изпрати този вместо мен“. Един такъв камък премаза главата на Хермолай.
Никога повече не видях Калистен. Само македонците имат право на съд пред Събранието. Птолемей пише, че е бил разпитан, и после убит. Но се съмнявам, че е станало така. Пък и чух друга история.
През всичките години Александър нито веднъж не заговори за Калистен, така че и аз не попитах. Чувствах, че има неща, които стоят скрити дълбоко в душата му, и които мислеше, че не мога да разбера. Но веднъж, когато беше много пил, той забрави, че никога не ми е говорил за това. Езикът му се развърза и ми каза някои неща, от които успях да сглобя историята. Когато преглеждали архива на Калистен, намерили писма от Аристотел. Както изглежда, философът научил от племенника си, как Александър прави варварите свои приятели и офицери, и как изисква от свободните гърци да му се покланят ничком заедно с робската пасмина. Научил как най-напред Александър приел в леглото си един персийски евнух, който преди това е бил в леглото на Дарий, и как най-накрая е паднал до там, че се оженил за една дивачка — проста танцьорка по пировете. И философът написал (несъмнено твърде ценни писма, за да бъдат унищожени), че такива неща ще върнат обратно тиранията и ще опорочат всички гръцки ценности. Всички средства били оправдани, за да се сложи край на това.
Старият Сократ и Платон са били войници. Но Аристотел — никога. Може би той не е съзнавал, че неговите думи ще причинят повече вреда от думите на който и да било друг. Ако е така, то той не познава хората. Александър, който ги познаваше, видя резултата.
Така или иначе, след време дочух, че Калистен бил в някакъв затвор. Александър смятал да го съди в Гърция пред Аристотел, за да му покаже до какво са довели думите му. Но по-късно Калистен умрял от някаква болест в Индия. Едно нещо е сигурно — ако бяха убили Царя, Калистен наистина щеше да стане велик и славен човек в Атина — градът, който Александър пощади само и единствено, за да го мрази и клевети.
С мен Александър не разговаряше за това.
Но не и с Хефестион. Понякога вечер си говореха тихо само в присъствието на Перитас. Като момчета те бяха учили заедно при Аристотел в Македония и бяха споделяли мислите си. Хефестион знаеше всичко. Той не беше просто момче от Суза, чието единственото образование беше да знае как да доставя удоволствие на един цар.
Едно обаче знам със сигурност. Вече никакви изсъхнали цветя или странни животни не пътуваха към школата в Атина. И в още нещо съм убеден — ако с разрастването на властта му той се е питал какво ли би го посъветвал старият му учител, то на това сега бе сложен край. От този момент нататък Александър се вслушваше само в собствения си разум и сърце.
2
В крайна сметка ние и тази година не тръгнахме към Индия. В Согдиана изпратиха на Александър една нова армия с младежи от всички азиатски провинции. С обучението им се заеха македонски офицери. Но едно нещо е да учиш неопитен новак как да воюва, а друго — да го накараш да се подчинява и да спазва дисциплина.
За мен наистина беше странно да виждам същите народи, от които бе съставена армията на Дарий (а често и същите хора), отново събрани в една огромна армия. Но това вече не беше предишната безформена тълпа от селяни, въоръжени с оръжия, изработени в селската ковачница. Нямаше ги и надзирателите с камшици, които ги насилваха и караха като стадо. Липсваха и колесниците с благородници, които стояха настрана и командваха чрез посредници. Сега това бяха фаланги и конни отряди, които се строяваха и придвижваха само при една дума.
Александър ги инспектира в пълно парадно облекло — той знаеше, че те ще искат да видят истински Велик Цар. Слънцето се отразяваше в дрехите му и той приличаше на някакъв огнен бог. Войниците показаха какво са научили, сякаш се бореха за награда. А той стоеше на един хълм заедно с военачалниците си и даваше указания на тази огромна армия от победени народи, която преди няколко години трябваше само да действа като едно цяло, за да го прогони завинаги от тези земи. Но това не можеше да се случи, просто защото той знаеше, че не може.
Той беше Александър.
Той се върна отново при Скалата, за да може жена му да посети роднините си. Всичко бе направено както трябва — с безброй церемонии и официалности. Роднините й не криеха съжалението си, че Роксана няма дете. Но той ги удостои с царски дарове, държа се с тях любезно, а и не си беше взел друга жена. Нима можеха да кажат нещо?
Една му стигаше. Александър имаше прекалено много гордост, за да говори за тайните на брачното си ложе дори пред мен. Знаеше, че го разбирам. Чувал съм, че някои мъже избират за съпруги жени, в които виждат майките си. От всичко, което успях да разбера за Царица Олимпиада, ми стана ясно, че синът й е от този тип мъже. Но той осъзна това прекалено късно.
Бях чул, че Олимпиада е буйна и красива жена, която е имала шумни кавги със съпруга си до деня на смъртта му. Говореше се на ухо, че и тя е имала пръст в тази работа. Олимпиада направо изяждала Александър от обич и беше направила всичко възможно той и баща му никога да не станат приятели. Всички знаехме, че тя така и не се научи как трябва да се държи една дама. Царицата постоянно се месеше в държавните дела на Македония и плетеше интриги срещу вечния си враг Антипатър — регента, който Александър беше оставил там. Нейните писма с постоянни оплаквания и заговори преследваха Александър из цяла Азия. Веднъж, след като прочел едно от тях, дори го чули да казва, че тя искала прекалено висок наем за деветте месеца квартира, която му била дала.
Според мен всичко това показва, че гърците имат какво да научат от нас за това, как трябва да се държат с жените си.
Може би бяхме успели да научим Александър. Но колкото и нежен да беше с тях, някъде дълбоко в себе си той имаше скрита сърцевина от желязо, изкована, както предполагам, когато се е освободил от опеката на майка си. С Роксана нямаха шумни кавги. Той никога не забравяше, че е Велик Цар. Тя си имаше харема, собствената шатра и домакинството. Там тя можеше да командва. Александър я посещаваше от време на време. Ако му досадеше или се държеше заядливо, той си тръгваше и не бързаше да се върне. Разбирах всичко веднага, щом дойдеше при мен. Има определени знаци — от облекчението до отвращението. Бях научен да разбирам тези неща.
От Македония пристигнаха нови оръженосци. Дори и там беше стигнала новината за съдбата на предателите. Представиха ги на Царя. Момчетата бяха страшно уплашени и се страхуваха дори да си отворят устата. Но той веднага ги омагьоса с обаянието си и за два дни научи имената на всички. От облекчение и радост те се надпреварваха в желанието си да не го разочароват. Разговаряха с мен учтиво и с уважение, и с благодарност приемаха съветите ми. Струваха ми се твърде млади. От пристигането на предишното попълнение бях пораснал с четири години.
Една нощ в тъмнината преди зазоряване, един от тях ме доведе при Александър. Той седеше на леглото, облечен в халата си. А насред стаята лежеше Перитас, който така и не се оправи, след като телохранителите го бяха упоили.
Александър прошепна:
— Опита се да се качи при мен и аз му казах да слиза. След малко се опита отново, сякаш искаше да ме предупреди.
