— На колко години беше?
— Единадесет. Можеше да поживее още няколко. Знаеш ли, през целия ден вчера стоя тихо и неподвижно. Получих го в Илирия от кучкарите на Цар Котис. Тогава се бях скарал с баща си и избягах от него. Перитас приличаше на малко мече. Нямах какво толкова да правя и той се оказа добра компания.
— Трябва да поставиш негова скулптура върху гробницата му, — рекох аз, — за да бъде запомнен от идните поколения.
— За него ще направя повече — отвърна Александър — Ще нарека на негово име следващия си град.
И той наистина го направи. Основа града на чудесно място — близо до един от пътищата към Индия. А когато влизаш в града, отдясно на портите ще видиш гробницата и статуя на кучето. Градът се казва Перита.
Когато проходите замръзнаха, спряхме да презимуваме в Източна Бактрия. Макар че спешните новини пристигаха сравнително бързо, доста време мина преди да научим, че отмъщението на Калистен още продължава.
В Атина, новината за неговото арестуване сякаш разбунила гнездо на оси. Повече от десет години бяха изминали, откакто цар Филип ги бе победил в битка, която не беше желал и към която ги беше подтикнал техният оратор Демостен. (Александър, тогава осемнадесетгодишен, първи разбил фланга им). След това Филип проявил милост към Атина и това удивило цяла Гърция. Въпреки това, или именно заради това (кой познава неведомите пътища на човешкото сърце?), те го бяха намразили и върху тях все още тегне подозрението, че са имали пръст в убийството му. Те ненавиждаха и сина му, който беше стъпвал в града им само веднъж, и то по време на мир. Докато Александър беше жив, те мълчаха и си кротуваха от страх. А след смъртта му започнаха да го разкъсват както чакалите, ръфат умрелия лъв.
Дори на великия Аристотел не му помогнало, че предупредил ученика си да се пази от персийците. Като приятел на Македония той трябвало да спасява живота си с бягство и никога — до края на дните си — не се осмели да се върне в Атина. Някакъв незначителен човек пое школата му в града и философите се присъединиха към общия хор на клеветниците.
Заради милостта и уважението, оказано към народа ми, Александър стана варварин. Стана тиранин, защото наказа евентуалните си убийци — право, което има и най-последния от техните гражданин. Стана обикновен войник-самохвалко, въпреки че където и да отидеше, носеше със себе си Гърция. Тази Гърция, която почиташе и на която тези лъжци са недостойни наследници.
И все пак от цялата тази мръсотия излезе едно добро нещо — това накара цар Птолемей да напише истината, докато годините още не са я потулили. Сега той предпочита да работи повече върху книгата си, отколкото да управлява Египет, което в повечето случаи оставя на сина си71.
— О, мой скъпи Багоас! — ми казват приятелите ми, тук, в Александрия. — Как може човек като тебе, който чете най-доброто от гръцките автори, да умре доволен, без никога да е видял Атина? Ако случиш добро време, пътуването не е трудно. Мога да ти препоръчам кораб. Ще ти напиша всички неща, които трябва да видиш. Ще ти дам писма до учени хора. Какво те задържа тук, след като си пътувал толкова надалеч? Трябва да отидеш, преди да ти попречи възрастта и пътуванията да станат бреме. — Така казват те. Но моят Александър, който лежи тук в къщата си от злато, моят господар, който сега е по-млад от мен — той ме разбира. Той знае защо кракът ми никога няма да стъпи в Атина.
Най-сетне настъпи пролетта. Дойде време за Индия.
През цялата зима Александър приемаше търговци и гърци, идващи от другата страна на планините, които бяха отишли с керваните да търгуват и бяха останали там. Те жадуваха да чуят отново гръцка реч или просто желаеха злато и идваха да му разказват за страната отвъд планините — Земята на Петте реки.
Тези реки извират от Кавказ. Най-голямата е Инд, и в нея се вливат всички останали.
Индийците, които живееха там, през по-голямата част от времето воюваха помежду си и щяха да посрещнат с отворени обятия всеки, който разбиеше враговете им. Александър каза, че и в Гърция е било същото и така баща му успял да я завладее.
От някакъв човек Александър научи, че на половин месец път от Инд се намира друга, още по-голяма река. Тя се казвала Ганг и течала не на запад, а на изток. А накрая се вливала в океана.
Рядко съм го виждал толкова екзалтиран, както тогава. Тази новина не излезе от главата му дори когато си легнахме, макар че през целия ден говореше само за нея.
— Обграждащият Океан! Когато стигнем там, ще сме прекосили целия свят до най-далечния му край. Ще можем да отплаваме до вкъщи от север през Евксинско море или пък да заобиколим от юг до Вавилон. Та ние ще стоим на края на света!
— Това ще се помни во веки — рекох аз, — от поколенията, които ще дойдат след нас.
Тази вечер носех копринения си кафтан от Мараканда, с бродираните летящи дракони и цветя. Погледнах към копчетата от бледозелен камък, тежък и хладен при допир, с издълбани върху тях магически знаци. Според търговеца те бяха пътували цяла година, докато стигнат до Мараканда. Лъжецът му с лъжец. Само е вдигал цената.
— За какво мислиш? — попита усмихнат Александър. Но аз се засрамих от дребните си мисли и не казах истината:
— За олтара. За олтара, който ти ще издигнеш на края на света с твоето име издълбано върху него.
— Ела с мен на езда утре сутрин. Искам да разходя Буцефал. Той още тича добре. Но ще му бъде тежко, докато пресичаме планината. — Перитас продължаваше да му липсва. Предлагаха му добри кучета, но той винаги отказваше.
— Знаеш ли — продължи той, — Буцефал скоро ще стане на тридесет години.
Както го къпех, се наведох и го целунах по главата. И там, където светлината докосваше златистата му коса, видях два бели косъма.
Отбелязахме заминаването си с огромна клада. Новите войници бяха донесли със себе си само вещи от първа необходимост. Но старата армия влачеше стотици коли и фургони с тежка плячка — мебели, легла, гоблени, килими, и дрехи — които искаха да занесат в Македония, но, от които сега нямаха нужда. Командирите притежаваха цели кервани с плячка. Александър, който изобщо не се интересуваше от вещи, също имаше няколко фургона с прекрасни съдове и килими. Той нареди всичко да бъде занесено на една голяма поляна извън лагера. Отстрани запалиха огън и наредиха купчина факли. После отведоха впрегнатите животни и Александър отиде пеш до колите си. Във всеки от фургоните той хвърли по една запалена факла.
Командирите бяха предупредени и последваха примера му. Дори и войниците не се колебаха дълго. Те бяха проливали кръвта си и всичките тези богатства им се полагаха като на победители. Но вече им беше омръзнало да ги мъкнат със себе си. Освен това, във всеки от нас се ражда любов към огъня — дори малкото дете се опитва да го хване. И това доказва, че той е божествен.
Когато величествените пламъци се издигнаха нагоре, войниците започнаха да хвърлят горящи главни. Първо към вещите на другите, а после — където свареха. Смееха се и се радваха като момчета, докато топлината не ги накара да се отдръпнат. А като гледах това веселие, аз си спомних за горящите греди на бащиния ми дом и се замислих за безсмислието и опустошителната разруха на войната.
Този път пресякохме Парапамисос без много трудности. Нали вече имахме опит. Спряхме за малко в Александрия Никея. Александър оправи нещата в града, тъй като градоначалникът се оказа човек глупав и зъл. Междувременно изпрати вестоносци при Омфис, най-близкия от индийските царе, с искане да се признае за васал и да се закълне във вярност. Неговите земи бяха подвластни на империята още от дните на Първия Дарий.72
Омфис дойде лично. Това беше първият индиец, който войниците виждаха, като изключим няколкото обикновени търговци. Дойде с двадесет и пет слона. Седеше върху първия от тях и с шарения си балдахин представляваше пищна и разноцветна картина. Омфис беше красив човек, с добро телосложение, по-мургав от мидиец, но не толкова черен като нубийците. Носеше обеци от слонова кост. Брадата и мустаците му бяха боядисани в ярко зелено. Ние, персийците, обичаме богатите цветове. А индийците предпочитат ярките. Освен златните пайети, пришити по цялото му облекло, той носеше по себе си толкова огромни скъпоценни камъни, че ако не беше цар, нямаше да повярвам, че са истински.
Не знам какво великолепие и пищност очакваше той от Александър. Само видях как се спря за момент,
