защото не можеше да командва гласа си. Значи не бях отишъл напразно.
Намерих Хефестион при реката заедно с мостостроителите. Наблюдаваше сглобяването. Когато ме видя, той зяпна от изненада. Сигурно съм изглеждал съвсем не на място. Освен всичко, това беше първият път, когато отивах да го търся.
— Хефестион, Буцефал умира. Александър те вика.
Той ме погледна мълчаливо. Може би е очаквал да изпратя някой друг. После каза:
— Благодаря ти, Багоас — каза го с глас, с който никога преди не ми беше говорил, и извика да му доведат коня. Оставих го да отиде доста напред, преди и аз да хвана пътя.
Погребението на Буцефал се състоя същата вечер. В Индия е много горещо и тези неща трябва да стават бързо. Александър нареди да го изгорят на погребална клада, за да сложи праха му в истинска гробница. Беше поканил само няколко приятели. Но много от старите войници, които се бяха сражавали при Граник, Иса и Гавгамела, тихо и ненадейно дойдоха на погребението. Имаше купи с тамян, и ние ги хвърлихме върху кладата. Толкова много дадохме на стария Буцефал, че сигурно струваше цял талант злато. Индийците на Омфис, които стояха и гледаха отдалеч, нададоха високи възгласи към боговете си. Те помислиха, че Александър е принесъл коня си в жертва за победата.
Когато огънят изгасна, той отиде да се занимава с работата си. Но през нощта видях, че изглежда състарен. Когато е получил Перитас, той е бил вече мъж. Но Буцефал му беше приятел от детските години. Този малък кон (всички гръцки коне изглеждат малки в очите на един персиец) знаеше неща, които аз не знаех. В този ден някои от тези неща умряха завинаги и аз никога няма да ги узная.
Същата нощ имаше гръмотевици и се изля първият дъжд.
На сутринта всичко беше утихнало, слънцето се показа и замириса на свежа зеленина. Но скоро облаците отново се струпаха. Отново заваля и този път сякаш реката се изля от небето. А чух да говорят, че това е само началото.
Като шляпаха в калта през пороя, и без нито едно сухо парцалче по тях, Александър заведе хората си до брега на реката.
Не пожела да ме вземе. Каза ми, че не знае къде ще бъде след час, а камо ли след ден. Не знаеше и кога ще може да пресече реката. Все пак намери време, за да си вземем довиждане, но както винаги не отдаде голямо значение на това. Не виждаше причина. Той щеше да победи и да се върне скоро. Нежните и дълги сбогувания бяха за губещите.
И все пак, тази беше най-голямата и най-опасната от всичките му битки, а той не ми позволи да я видя.
Дъждът плющеше навсякъде и превръщаше лагера в тресавище. В най-окаяно положение бяха робите и слугите, които се гушеха под паянтовите навеси. За тях една хубава палатка беше мечта. Дадох подслон на няколко души, които съзрях да стоят наблизо, незащитени от това наводнение — едно полуудавено дете и няколко гръцки певци на балади. Видях и Калан, философа, да стои под този водопад само с парчето плат около кръста си. Когато му махнах да влезе вътре, той ме благослови с ръка. После седна, кръстоса стъпала върху бедрата си и потъна в медитация. Сякаш нищо и никой не съществуваше. Беше самотен, но щастлив.
Веднага щом дъждът намаля, хвърлих върху себе си едно наметало и отидох с коня си до реката. По протежение на няколко мили имаше войници, но никой не можа да ми каже къде е Царят, нито пък какво възнамерява да прави. Както се оказа, имаше един човек, още по-нетърпелив и по-изгарящ от желание да разбере това — цар Пор, който беше разположил лагера си на другия бряг на реката до най-удобното за преминаване място.
Една нощ, когато проливният дъжд малко утихна, чух страхотен грохот като че битката започваше — прозвучаха тръбите и въздухът се огласи от бойни викове и цвилене на коне. Помислих си, че най-сетне часът е настъпил и вдигнах ръце към Митра. Нощта беше черна като катран. Целият лагер стоеше буден и слушаше. Но никой не дойде да ни каже какво става.
Нищо чудно. Никой не беше прекосил реката. Александър просто вдигнал голям шум. Но това накарало Пор да строи цялата си армия и да я насочи към него. Тя останала в пълна готовност през цялата нощ под проливния дъжд.
На следващата нощ всичко се повтори. Рекохме си, че голямата битка наистина започва. И затаихме дъх. Но, никаква битка нямаше. На другата нощ и на по-другата — отново се повтори същото. Когато пак чухме виковете и тръбите, вече никой не им обърна внимание. Нито пък цар Пор.
Александър не се притесняваше, че в началото на някоя битка могат да го сметнат за глупак или дори за жалък страхливец. Той можеше да си го позволи. Досега трябваше да намира и да се разполага на отдалечени места, за да заблуждава противника си. Но този път той беше достатъчно далеч. Пък и не беше воювал с Омфис, и Цар Пор не можеше да знае какъв е той в действителност. Пор беше висок цели седем стъпки и яздеше единствено слон. Сигурно не му е било трудно да повярва, че малкото кутре от другата страна на реката само лае, но не хапе.
Така минаха десетина дни. Александър продължаваше да „лае“ и да „бяга“ обратно в кучешката си колиба. Нареди да докарат в лагера му огромни товари с хранителни запаси и на ляво и на дясно разказваше, че ако трябва ще чака и до зимата, за да спрат дъждовете и реката отново да се прибере в коритото си. Така че, можело да се наложи Пор да стои на лагер върху калния бряг през целия дъждовен сезон, докато Александър събере смелост.
През една от тези безкрайни нощи, върху нас се стовари най-ужасната буря — реки от дъжд и толкова ярки светкавици, че ги виждах дори и през шатрата. Скрих глава под възглавницата и си помислих, че тази нощ поне няма да има битка.
На заранта тътенът на гръмотевиците затихна. И тогава чухме. Отново викове и грохот — по-силни от всички предишни нощи, но и по-далечни. А над тях се издигна един нов звук, яростен и пронизителен — тръбенето на слонове.
Александър беше пресякъл реката.
Така или иначе, той го беше планирал за тази нощ. А бурята, макар и допълнителна трудност, беше дошла като подарък. Прекосили реката малко по-нагоре от лагера на Пор, където край брега имаше високи дървета, за да прикрият придвижването, и един малък, обрасъл с храсталаци остров, който ги скриваше от отсрещния бряг. Всичко трябвало да стане бързо, преди Пор да се усети и да доведе слоновете си. Ако конете ги бяха видели докато се приближаваха към брега, те щяха да скочат от саловете в придошлата река и да се издавят.
Птолемей е описал цялата битка в книгата си и е оставил на бъдните поколения безстрашието и уменията на Александър. Първият му риск може би беше и с най-лош късмет. Той пресякъл пръв и скочил на брега. А след това, докато конницата слизала, открил, че брегът е отрязан от един разлив и е превърнат в остров.
Най-накрая намерили брод, макар и доста дълбок. Птолемей пише, че водата стигала до височината на гърдите, а конете едва държали муцуните си над нея. (Сега разбирате какво имам предвид, когато казвам, че гръцките коне изглеждат малки за един персиец).
Пор вече бил изпратил сина си с бойните колесници, за да ги изтикат обратно в реката. Александър успял да направи карето точно навреме. Принцът бил ранен, а колесниците затънали в калта. Тогава Пор избрал една пясъчна ивица твърда земя и се приготвил за бой.
Предните му позиции били непристъпни. Той разположил над двеста слона по протежение на цялата бойна линия. Но насреща си Пор имаше гений във военното дело. С две думи: Александър примамил тяхната конница, като се престорил, че бяга. После атакувал предните позиции със скитските си стрелци — те изстрелвали стрелите и също побягвали. След това Александър и отрядът му нападнали конницата отпред, а Кинос — отзад. Скитите подлудили слоновете на Пор със стрелите и хвърлените копия или като улучвали водачите им. Накрая побеснелите животни причинили повече вреди на войниците на Пор, отколкото на нашите.
Всичко това е записано в книгата на цар Птолемей. Той ми го прочете. Описал го е точно така, както и аз го чух. Само дето е скрил, че загинаха повече македонци, отколкото е написал. Когато ми прочете тази част, сигурно съм погледнал изненадано, защото той се усмихна и каза, че това са цифрите от царските архиви. И добави, че старите войници се разбират един друг.
Веднага щом се развидели, ние, от другата страна слязохме до брега, за да гледаме. Дъждът беше
