Приближих се да го разгледам и видях, че под него седят групи мъже. Някои от тях изглеждаха много стари и всички бяха голи, както са се родили.
Вече бях свикнал с македонските нрави, но това ме изненада — дори и те не си позволяваха да седят в такова положение. И въпреки това тези стари хора изглеждаха пълни с достойнство и не ме удостоиха дори с поглед. Този, който приличаше на най-главен имаше рошава и занемарена брада, стигаща до слабините му. Около него се бяха събрали ученици — млади и стари — и го слушаха с възхищение. Друг пък имаше за слушатели едно дете и един побелял старец. Но най-много ме удиви един, който седеше с кръстосани крака, неподвижен като каменен блок. Очите му бяха сведени към корема и въобще не личеше, че диша. Някаква минаваща жена остави пред него гирлянда от жълти цветя и не показа никакъв срам от голотата му. Нито пък той. Помръдна само с очи.
Започнах да се досещам, че навярно това бяха голите философи, които Александър искаше непременно да види. Но тези хора въобще не приличаха на Анаксарх или Калистен.
И сякаш за да се уверя, че съм отгатнал правилно, видях, че към дървото идва Александър, придружен от неколцина приятели и от един от синовете на цар Омфис. Нито учителите, нито учениците станаха на крака. Всъщност, те дори не им обърнаха внимание. Но принцът не показа никакъв гняв — сякаш очакваше това. Той повика преводача, който съобщи на мъдреците за Александър.
Като чу името, най-главният от тях се изправи. Останалите го последваха. Само човекът с кръстосаните крака остана неподвижен. Мъдреците тропнаха няколко пъти с крака по земята, без да кажат нито дума.
— Попитай ги защо направиха това? — каза Александър.
Като чу гласа му, мъдрецът с кръстосаните крака за пръв път вдигна поглед и закова очи в него.
Главният каза няколко думи на преводача, който ги предаде на гръцки:
— Той пита, господарю, защо си дошъл чак тук, след като където и да отидеш, нищо от земята не ти принадлежи освен това, което е под краката ти. И така ще бъде, докато дойде време да умреш, когато ще имаш малко повече от земята — достатъчно, за да легнеш в нея.
Александър погледна за миг философа и после каза:
— Кажи му, че аз не обикалям света само за да го завладявам. Аз искам също да разбера какъв е той и какви са хората, които живеят там.
Голият мъдрец се наведе мълчаливо и сграбчи шепа пръст.
— Но — усмихна се Александър, — дори и земята може да бъде променена. Също както и хората.
Но голият мъдрец остана сериозен.
— Ти наистина си променил хората. — отговори той — Чрез теб те са познали страх и гняв, гордост и страст — вериги, които ще окова ват душите им в продължение на много векове. Ти се мислиш за свободен, защото си надделял над страха и ненаситността на плътта. Но теб те поглъщат като бушуващ огън желанията на ума. И скоро те ще те изгорят целия, до край.
Александър се замисли за миг.
— Може и така да е. Но същото става и с восъка на скулптура, когато се смеси с глината. Тогава той изчезва завинаги. Но от тази смес отлива бронз.
Философът поклати глава.
— Кажи му, че бих искал да поговоря още с него — обърка се Александър към преводача. — Ако пожелае, той може да дойде с мен и аз ще се погрижа да се отнасят към него с почит и уважение.
Старецът се усмихна. Въпреки че се мислеше за свободен, съмнявам се, че беше успял да се освободи от гордостта.
— Не, Царю, нито аз, нито някой от учениците ми ще дойде с теб. Какво можеш да ми дадеш ти? Какво можеш да ми вземеш? Всичко, което имам, е това голо тяло, и дори от него нямам нужда. Ако ме лишиш от него, ще ме облекчиш от последния ми товар. Защо да тръгвам с теб?
— Наистина, защо? — рече Александър. — Няма да те безпокоим повече.
Докато траеше този разговор, човекът с кръстосаните крака седеше неподвижно. Беше втренчил очи в Александър и го изгаряше с поглед. Сега той се изправи и проговори. Видях, че думите му предизвикаха смут сред останалите, а главният от тях дори се ядоса. Преводачът даде знак за тишина.
— Ето какво казва той, господарю: Дори и боговете се уморяват и най-накрая се отегчават от своята божествена същност, и търсят освобождение. Аз ще дойда с теб, докато ти бъдеш освободен.
Александър му се усмихна и каза, че е добре дошъл. Мъдрецът свали от дървото старата си превръзка и я уви около бедрата си. После се пресегна към една дървена паница и тръгна бос след Царя.
След време се запознах с един грък, който имаше магазин за обувки в града и познаваше голите философи. Попитах го защо те толкова са се ядосали на тази постъпка. Той отговори, че са се разгневили, не защото са си помислили, че той заминава от алчност към богатство, а защото е бил привлечен от любов към едно смъртно създание. И въпреки че това било любов на ума, а не на тялото, те смятали, че тя ще бъде верига за него и ще стане причина той да се роди отново след смъртта си, което те считали за наказание. Това беше всичко, което успях да разбера.
Наистина, единственото, което индиецът прие от Царя, беше храна за неговата дървена паница, и то не много. Никой не можеше да произнесе името му. Затова го нарекохме Калан, което напомняше звука на индийската дума за поздрав. Скоро всички свикнахме с него и постоянното му седене под някое дърво близо до жилището на Царя. Александър често го канеше вътре и разговаряха сами с помощта на преводача. Веднъж той ми каза, че хората могат да си мислят, че Калан не е направил нищо в този живот. Всъщност той се е борил и е спечелил големи битки, за да бъде това, което е, и при победа е проявявал великодушие.
Калан знаеше и малко гръцки, който научил от гръцките заселници в града. Говореха, че е бил учен човек преди да се присъедини към голите мъдреци. Но Александър нямаше много време да учи с него. Трябваше да се готви за войната с цар Пор.
Пор беше врагът на цар Омфис и Александър беше обещал да му помогне. Земите му се намираха отвъд следващата река на име Хидасп73. Преди много време тези земи също са били присъединени към империята от Дарий Велики и царете там продължаваха да се именуват сатрапи. Но оставени без надзор от поколения наред, те отново се бяха превърнали в царе. Така отговорил и Цар Пор на пратениците на Александър, когато те поискали от него да се закълне във вярност и да стане васал. Царят добавил, че няма да положи клетва пред никой съюзник на Омфис — човек, произхождащ от семейство на роби.
Александър се приготви за война. Но първо трябваше да даде почивка на хората си след зимните войни (Хефестион също бе имал няколко тежки сражения докато минавал през Кибер). През по-голямата част от времето гой им организираше игри и представления. Но колкото по-топло ставаше, толкова повече се вдигаше нивото на реките. Местните жители ни казаха, че скоро ще започне дъждовният период.
Когато заедно с войските на цар Омфис тръгнахме към Хидасп, бяхме по-многобройни от всякога, макар че оставихме цели гарнизони в завладените крепости. Построихме лагер над реката, а през това време Александър търсеше най-доброто място за преминаване. Водите и вече бяха станали кафяви и буйни и ми се струваше, че никакъв мост не може да им устои.
През един от тези дни в шатрата на Александър дойдоха за аудиенция някакви важни хора, чиито имена и народност съм забравил. Той отсъстваше и аз тръгнах да го търся из лагера. Накрая се запътих към конюшните — безкрайна редица от навеси, направени от бамбук, трева и палмови листа, където държаха бойните коне — сам по себе си един цял град. Най-накрая видях един татуиран в синьо тракийски роб, който държеше за поводите коня на Александър. Той ми посочи един заслон, разположен отделно и по-хубав от останалите. Слязох от коня си и се упътих натам.
След ослепителното индийско слънце вътре ми се стори направо тъмно. Влизащите през пролуките в стените снопове лъчи създаваха решетка от светлина и сянка. Те падаха върху един стар черен кон, който лежеше сред сламата с тръпнещи хълбоци, и върху Александър, който седеше в мръсотията на пода и държеше главата му в скута си.
Фигурата ми беше засенчила входа и той вдигна очи.
Не знаех какво да кажа. Само си помислих, че съм готов да направя всичко… И казах, сякаш си бях приготвил думите от самото начало: — Да доведа ли Хефестион?
— Благодаря ти, Багоас — отвърна той. Едва успях да го чуя. Александър не беше извикал коняря,
