разсмя и ме накара да се измия, за да не би охраната да си помисли, че съм го убил.
— Така е по-добре за раната — ми каза той. — Няма по-добър лекар от любовта. Когато раните са сухи, те често гноясват.
Следващата крепост се предаде без бой — бяха чули какво се е случило с предишната. Така че, както винаги, Александър пощади всички. Продължихме напред.
И тогава боговете ни изпратиха зимата.
Проправяхме си път през дебел като ечемични зърна подвижел сняг. Дрехите и конете ни, както и наметалата от овчи кожи, побеляха от мраз. Животните се подхлъзваха и се препъваха в снежните преспи. Добре, че взехме местни водачи, за да ни показват пътя. После небето се проясни и продължихме да яздим с почти затворени очи, защото бялата светлина просто ни ослепяваше.
Александър се грижеше всички да бъдем добре нахранени. И тъй като не се изкачвахме по-високо от местата, където растяха дървета, всяка нощ кладяхме огньове, за да се топлим. Ако леденият вятър проникваше със студените си пръсти през дрехите ми, само си увивах главата с шала, за да не брули лицето ми, и си мислех за щастието да бъда тук без никаква Роксана и най-вече без никакъв Хефестион.
Александър превземаше крепостите една след друга, без да броим тези, които се предаваха доброволно. Сега почти не мога да се сетя коя каква беше, но цар Птолемей ги помни всичките. Той извърши много бойни подвизи по тези места. Сред тях е и един ръкопашен бой с някакъв местен вожд, чийто щит пази и до ден днешен. Птолемей е описал подробно всичко в книгата си и никой не може да го вини за това.
След многобройни битки и обсади съзряхме Масага, разпростряла се върху един хребет. Това не беше обикновено племенно укрепление, а град, обкръжен със стени.
Масага създаде на Александър работа за четири дни. През първия масайците направиха набег извън портите и той побягна с един отряд, за да ги подмами по-далеч. Като се отдалечиха достатъчно, македонците се извърнаха рязко, и заловиха доста от тях, макар че останалите успяха да се приберат. След това, за да не останат с мисълта, че се е уплашил, Александър продължи да ги преследва чак до стените на града, което му струваше една стрела в глезена. За голям късмет никакво сухожилие не беше скъсано. Лекарят му каза да остане на легло, но все едно, че каза на реката да потече обратно към планината.
На следващия ден Александър нареди да докарат стенобойните машини и направиха пролом в стените. Но обсадените не отстъпиха и упорито удържаха дупката.
На третия ден построихме мост от една дървена обсадна кула до пролома (той беше взел със себе си майсторите, за да правят тези неща на място) и сам поведе атаката. Толкова много войници се втурнаха да се бият редом с него, че мостът се пречупи по средата и всички се сринаха долу.
Сто пъти умрях, преди да се измъкнат от камънаците и да видя познатия шлем с бялата емблема. Александър се прибра, куцайки, целият одраскан и натъртен, но само каза, че е късметлия, задето не си е счупил краката.
На четвъртия ден, с нов по-здрав мост, той опита отново и този път успя. Докато се биеха по стените, племенният вожд бе убит от катапулт. Градът помоли за примирие и Александър се съгласи.
Тогава разбрахме, че седем хиляди от най-добрите им войници са наети от някъде отвъд реките. Те бяха по-ниски и по-мургави от останалите. Александър ги повика отделно от другите и поиска да ги наеме. Те не говореха същия език като тези от планината, но преводачът каза, че го разбира. Той се обърна към тях в присъствието на Царя, и каза, че командирите им са съгласни с предложените условия. Докато преговаряхме с жителите на града, те се разположиха на лагер отделно от нас върху един хълм. Александър постави разузнавачи да ги наблюдават. Все пак те бяха чужденци, чиято добросъвестност и вярност не познаваше, при това достатъчно многобройни, за да представляват опасна сила. В Согдиана се беше научил да бъде предпазлив.
— Добра работа свършихме — ми каза той след вечеря.
Беше се изкъпал и аз превързвах глезена му. В този момент влезе един от телохранителите.
— Господарю, дошъл е да докладва един от разузнавачите.
— Доведи го. Искам да го видя веднага. Войникът беше млад, но изглеждаше опитен.
— Александър, индийците на хълма се приготвят да заминават.
Царят се изправи и стъпи върху чистата превръзка.
— Как разбра?
— Ами, колкото по-късно ставаше и всички заспиваха, толкова по-голямо раздвижване имаше в лагера им. Не е толкова тъмно, че да не можеш да ги видиш на фона на небето. Никой от тях не си е легнал. Из целия лагер ходят хора насам-натам. Войниците са въоръжени и видях някои да водят товарни мулета.
Лицето на Александър застина. Кимна бавно и замислено. Нищо ново не се беше случило под слънцето след двете години в Согдиана.
— Добре си се справил. Изчакай ме отвън. Багоас, ще се облека отново — Той повика телохранителя. — Бързо ми доведи преводача!
Човекът дойде направо от леглото.
Александър се обърна към него:
— Наистина ли познаваш добре езика на хората, с които днес преговаря?
Преводачът гледаше уплашено и го увери, че знае. Ходил бил в страната им с керваните и се е пазарял с тамошните жители от името на търговците.
— Сигурен ли си, че те се съгласиха и че са разбрали какво приемат?
— Без никакво съмнение, Велики Царю.
— Добре. Можеш да си вървиш. Менестас, събуди Птолемей и го помоли да дойде при мен.
Генералът се появи почти веднага. Изглеждаше както винаги — непоколебим и стегнат — като добре ощавена кожа.
— Индийските наемници дезертират — каза Александър. — Сигурно се заклеха, за да ни залъжат, та да махнем стражата. Но не можем да си позволим да се присъединят към другите племена и да ни нападнат. Щом не може да им се има доверие, те винаги ще бъдат опасност за нас, независимо дали ще ги задържим тук или ще ги оставим да си вървят.
— Така е. Твърде много са. И са добре обучени. — Птолемей спря и погледна Александър. — Сега? Тази нощ?
— Да. Ще вдигнем цялата армия и ще го направим бързо. Разпрати хора да събудят войниците. Но никакви тръби. През това време аз ще направя план за атаката.
Имахме достатъчно хора, за да ги обградим.
Птолемей излезе. Александър извика оръженосците, за да го въоръжат. Чувах тихото раздвижване из лагера. Командирите дойдоха да получат заповедите си.
Всичко стана за минути — армията на македонците беше обучена в бързина. Той трябваше само да го поиска. След малко, една по една, групичките войници изчезнаха в тъмнината.
След толкова бързане ми се стори, че тишината продължи прекалено дълго.
И тогава започнаха виковете — дълги и продължителни като тишината преди. Те се разнесоха из долината като грохота на последната битка, с която, казват че ще свърши светът. Но това ще бъде между Светлината и Тъмнината. А тук всичко беше нощ.
Стори ми се, че сред врявата дочувам и женски писъци. Оказах се прав. С индийците е имало и жени. Те грабвали оръжията на падналите мъже и продължавали да се бият до смърт.
Най-сетне виковете затихнаха — станаха откъслечни и накрая замлъкнаха. Оттук оттам се чуваше единствено по някой предсмъртен вик. А после остана само тишината на нощта.
Два часа преди късното зимно зазоряване лагерът отново се изпълни с хора. Александър се върна.
Телохранителите разкопчаха оплесканата му с кръв ризница и я занесоха да се почисти. Лицето му изглеждаше изпито и мрачно. Бръчки, които преди не се забелязваха, сега прорязваха челото му. Свалих туниката му. Тя също беше пропита с кръв с изключение на местата, където бронята я е покривала. Стори ми се, че въобще не е тук и, че дори не ме забелязва. Погледнах го като че ли бях невидим. Тогава очите му се извърнаха към моите и аз разбрах.
— Беше необходимо — въздъхна той.
Бях накарал робите да приготвят ваната. Тя също беше необходима. Дори лицето му беше оплескано с кръв, а ръцете и краката му бяха направо червени. Когато си легна, го попитах дали е гладен.
— Не. Само малко вино. — Донесох му и запалих нощната лампа. Наканих се да си вървя.
