— Багоас — каза той, гледайки нагоре към лицето ми. Аз се наведох и го целунах. Той го прие като подарък и ми благодари с очи.
Легнах в палатката си в студа преди зазоряване. Отвън огънят вече тлееше. И се замислих отново за това, което си бях мислил през цялата нощ. Преводачът беше согдиец. А нито един согдиец няма да си признае, че има нещо, което не може да направи. От друга страна, ако индийците наистина бяха повярвали, че са свободни да си ходят, те щяха да го направят през деня. Знаеха ли те, че нарушават дадената дума? Бяха ли разбрали, че са се заклели във вярност? Александър ги беше наблюдавал внимателно. Сигурно са изглеждали като хора, разбиращи какво приемат.
Представих си огромните купчини трупове на хълма, и вълците, които вече ги разкъсват. И осъзнах, че други ръце преди неговите бяха подпечатали смъртта на тези хора — ръцете на Филотас, ръцете на осъдените телохранители, ръцете на всички вождове и сатрапи, които бяха поемали дясната му ръка, бяха се заклевали във вярност и бяха приемани от него като скъпи гости и приятели. А после бяха убивали войниците, които им беше поверил, и бяха нападали градовете му.
Александър беше започнал войните си, очаквайки да намери у всеки, когото срещнеше, своята честност и благородство. Беше ли ги намерил? Самият Дарий, ако беше доживял да приеме милостта му, щеше ли да спази дадената от него дума по друга причина, освен от страх? Спомних си и разказа на войника за болницата при Иса. Наистина, Александър никога не получаваше толкова, колкото даваше. Бях станал свидетел как една по една тези рани разкъсват и разяждат доверието му. Тази нощ видях белезите от тях.
И въпреки всичко тази необикновена жалост, която чувствам, идва от самия него. Кой друг ме е учил някога да проявявам милост? Докато служех на Дарий, само бих казал: „Винаги се правят такива неща.“
Да. Ако тази нощ той беше поискал от мен всичко, вместо само една целувка за извинение, не бих му отказал дори сърцето си. По-добре да вярваш безразсъдно в хората и после да съжаляваш, отколкото да вярваш недостатъчно. Хората могат да бъдат повече от това, което са, стига да поискат и да се опитат. Той им показваше точно това. Колко хора се опитаха да го направят заради него? Не само тези, които съм видял. Ще има такива и между ония, които ще дойдат след нас. Тези, които търсят да намерят в хората само своята собствена нищожност — те убиват повече, отколкото ще убие той във всичките си войни.
Дано никога не престанеш да вярваш, любими Александър, дори и да се вбесяваш от пропиляното доверие. Ти си по-изтощен, отколкото предполагаш, сънят ти нарушен и дори дишането ти е учестено.
Да, души на мъртвите, аз пак бих отишъл при него, ако ме повикаше.
Но той не ме повика…
Остана да лежи там — сам с мислите си.
И когато дойдох на сутринта, го намерих отворени очи.
3
След поредица от победи се спускахме надолу към Петоречието. Най-голямата от тях беше завладяването на скалата Аорн, за която се говореше, че дори Херкулес не е успял да превземе. Александър я прибави към веригата си от укрепления, които подсигуряваха пътя му обратно към дома.
Така стигнахме до град Ниса, разположен в подножието на планината, който изглеждаше очарователно сред настъпващата пролет. Старейшината на града лично дойде да ни посрещне и да измоли милост за това място, основано, както каза преводачът му, от самия Дионисий. Като доказателство за това единствено там в цялата провинция растял неговият свещен бръшлян. Този преводач беше гръцки заселник, който знаеше къде какво да говори. Веднъж, докато се разхождах из града, видях някакво светилище с образа на красив младеж, свирещ на флейта. Посочих го на един минаващ индиец и попитах:
— Дионисий?
— Кришна — отвърна ми той. Несъмнено това беше богът, за който ставаше дума.
Александър и старейшината се спогодиха за условията. След това, тъй като през целия си живот обожаваше чудесата, Александър пожела да види свещения хълм на бога отвъд града. За да не се струпат много хора, той взе със себе си само приятелите си от Почетната конница, телохранителите си и мен.
Това наистина беше райско кътче, недокоснато от човешка ръка: Зелени ливади и зелени сенки, които хвърляха кедрите и лавровите дървета. Многолистни храсти с гроздове от пищни цветя, приличащи на лилии. И над всичко — бръшлянът на бога, обкичил всички скали. Спомням си, че бяхме обзети от чисто и неописуемо щастие и радост. Някой направи венец от бръшлян за Александър, и скоро всички се обкичихме и запяхме, или възхвалявахме Дионисий чрез неговия свещен вик. Някъде засвири флейта и аз последвах звуците й. Но така и не намерих музиканта. Докато вървях край един ручей, който плискаше водите си в обраслите с папрат скали, срещнах Исмений. Откакто беше напуснал охраната го виждах съвсем рядко Възмъжал, той беше станал още по-красив. Като ме видя, се зарадва искрено — прегърна ме и ме целуна. После продължи с песен по пътя си, а аз — по моя.
Пролетта беше истинска наслада за духа след трудностите на зимната война. Приближавахме Инд. Заедно с планината оставихме зад себе си и високите сенчести дървета, и речните брегове обрасли с цветя. Равнината при река Инд е гола — само промити пясъци и изровени от наводненията места. Малко по-високо, прострял се на около миля сред пясъчни дюни и пустинни шубраци, бе разположен лагерът на Хефестион. А през реката се виждаше моста, построен от хората му.
Хефестион дойде да посрещне Александър. Мостостроителите бяха свършили добра работа — мостът представляваше редица от заострени лодки, свързани плътно една до друга. През тях минаваше твърд и устойчив път. Беше по-дълъг от ширината на реката, тъй като тя бързо излиза от коритото си, когато снеговете започнат да се топят. За да сме готови за това, Хефестион беше наредил да опънат огромни дебели въжета навътре в брега. Александър го хареса и каза, че е направен по-добре дори от грамадния мост на Ксеркс над Хелеспонта. Близо до мястото, запазено за шатрата на Александър, се намираше домакинството на Роксана. Но, (това чух с ушите си), веднага след като Царят поздрави Хефестион и похвали работата му, първите му думи бяха:
— Как е Буцефал? Изтощен ли е от пътуването?
Александър мина през шпалир от приветстващи го войници и отиде направо в конюшните. По-късно свика военния съвет. А по някое време направи и посещение на вежливост в харема.
След няколко дни прекосихме реката и навлязохме в Индия, за чиито чудеса толкова често ме молят да разказвам, че мога да ги опиша и насън. Първото от тях беше цар Омфис, който посрещна Александър с цялото великолепие на царството си. Армията му беше строена в равнината. Всичко блестеше и навсякъде се развяваха а лените знамена. Най-отпред стояха боядисаните и прекалено накичени слонове. Околността се огласяше от звуци на чинели и биене на гонгове.
Те всички бяха въоръжени до зъби. Тогава Александър, който вече беше видял достатъчно предателства, нареди на тръбачите да засвирят и армията да се строи в боен ред. За щастие цар Омфис беше умен човек и се досети, че нещо не е наред. Той излезе пред строя и с него тръгнаха някакви момчета — синове или принцове. Александър, винаги готов да повярва отново в хората, веднага тръгна с коня си към него, за да го пресрещне.
Устроиха чудесен пир и забавления, а първата жена на цар Омфис отиде със закритата си карета, теглена от чисто бели волове, да покани Роксана на женска гощавка. Войниците, отрупани със заплати, които цяла година нямаха къде да похарчат, наводниха пазарите. Туниките им бяха окъсани и имаха нужда от нови дрехи. Но всички бяхме смаяни, когато се оказа, че за никакви пари не може да се намери хубав и здрав вълнен плат. Дори лененото сукно беше тънко и рехаво, защото не го правеха от лен, а от мъха на някакво индийско дърво. Платът беше или бял или много ярък и това предизвика голямо негодуване. Затова пък жени не липсваха. Те можеха да бъдат намерени и обладани дори в храмовете.
Навсякъде търсих като онази тежка коприна, която бях купил от един керван в Мараканда. Мечтаех да си направя друг кафтан от такава коприна — нали сега бяхме в Индия, откъдето тя пристигаше. Но за моя огромна изненада въобще не можах да намеря каквато и да било коприна.
В покрайнините на града се озовах при още едно от чудесата на Индия: Някакво дърво, което пуска от клоните си корени, които се превръщат в нови дървета. То заемаше толкова голямо пространство, че цяла фаланга можеше да направи лагер под сенките му. Едно единствено дърво се простираше като цяла гора.
