любовник. И защо не? Тази армия го обичаше лудо. Той се беше затворил тук не просто от мъка, а за да накара любовникът да падне в краката му, да изрази любовта и предаността си към него и да помоли за прошка.
Ала никакъв любовник не дойде. Над огромния лагер надвисна мрачна и тягостна тишина.
Той не ме отпрати да си вървя. Разбирах усамотението му и не го нарушавах. Давах му всичко, от което смятах, че се нуждае, излизах, ако ми се стореше, че е неспокоен и не може, да си намери място, а когато се мръкна запалих лампите. Донесоха му вечеря. Той почувства, че съм там, накара ме да седна и да ям с него. След виното, макар че не пи много, той неусетно започна да говори. Каза, че през целия си живот където и да се намирал, винаги го обземал някакъв невероятен копнеж — да извърши някакво дело, да достигне и види някакво чудо. Толкова големи били тези копнежи, че разбирал, че ги праща някакъв бог. И винаги ги осъществявал — винаги освен сега.
Надявах се да пожелае да си легнем заедно. Можех да му помогна да се почувства по-добре. Но той копнееше по друга любов, различна от моята.
На следващия ден остана вътре. Лагерът шепнеше навъсено и потиснато. Всичко беше по старому. Само дето това беше вторият ден и надеждата постепенно го напускаше.
Вечерта запалих лампата. Някакви странни летящи животинки се хвърлиха в пламъка, потрепериха и паднаха мъртви. Той седеше на масата с глава, подпряна на юмруците си. Нямах какво да му дам. Този път дори не можех да му доведа Хефестион. Ако можех, щях да го направя.
След малко той взе една книга и я разтвори. Сигурно искаше да си събере мислите. И тогава ми хрумна нещо. Измъкнах се на пръсти навън в късата индийска привечер и отидох до най-близкото сенчесто дърво. Той беше там — със стъпала кръстосани над бедрата, и ръце в скута. Вече знаеше достатъчно гръцки, за да може да разговаря, ако човек приказва на по-прост език.
— Калан, — прошепнах аз, — Царят е обзет от голяма мъка.
— Бог е добър към него — отговори ми той.
Приближих се по-близо, но той ми даде знак да се дръпна. Точно пред мен, в мъртвите листа, се беше свила на кълбо една огромна змия.
— Седни ей там и тя няма да се ядоса. Тя е от търпеливите и доброжелателните. Ядосвала се е, когато е била човек. Но сега тя е мъдрост.
Овладях страха си и седнах. Змията леко се размърда и отново застана неподвижна.
— Недей да скърбиш за Царя, дете мое. Той плаща част от своя дълг. Но той ще се върне и бремето му ще олекне.
— Калан, на кой бог трябва да принеса жертва, така че когато той се роди отново, да се родя с него и аз?
— Това е твоята жертва — с това ти си обвързан. Да се върнеш, за да го облекчиш отново в земния му път.
— Той е моят господар и винаги ще бъде. Можеш ли да разпръснеш болката му и да облекчиш скръбта му?
— Той се е вкопчил в огъня, който го движи. Трябва само да разхлаби хватката си. Но за боговете е трудно да се освободят от своята божествена същност. — Калан разгъна краката си и с едно движение се изправи. Змията едва помръдна.
Александър все още стоеше с книгата си.
— Александър, — казах — Калан чувства липсата ти. Ще го приемеш ли за малко?
— Калан ли? — той ми хвърли един от онези погледи, които направо ме пронизваха. — Калан не чувства липсата на никого. Ти си го довел. — Наведох очи. — Добре, нека влезе. Сега, като се замисля, той е единственият човек освен теб, Багоас, когото мога да изтърпя.
Въведох мъдреца в шатрата и излязох навън. Не се опитах да слушам. Магията на лекуването е нещо свещено и се страхувах да не я разваля.
След като най-сетне видях Калан да излиза, на свой ред влязох и аз. Александър ме поздрави с жест, но беше дълбоко замислен, така че седнах мълчаливо. Когато донесоха вечерята, той, както преди ме помоли да я изядем заедно. След малко се обади:
— Да си чувал някога за Аржуна? Не? Нито пък аз до тази нощ. В далечните времена той е бил индийски цар и изключителен воин. Един ден преди някаква битка той започнал да плаче в колесницата си. Но не от страх, а защото честта го принуждавала да се бие срещу роднините си. И тогава, точно както пише и Омир, един бог приел образа на неговия колесничар и се обърнал към него.
Александър млъкна и аз попитах какво е казал богът.
— Много неща. — отвърна Александър — Без малко и двамата щели да изпуснат битката. — За миг той се ухили, но после отново стана сериозен. — Богът казал на Аржуна, че се е родил войн и е длъжен да осъществи съдбата си. Той трябвало да направи това без никакво съжаление или пък желание. И нямал право да поиска плодовете на това.
— Нима е възможно такова нещо? — попитах аз. Неговата сериозност ме изненада.
— Може би. Ако е бил човек, който се подчинява на заповеди. Аз познавах такива хора — и добри хора бяха, макар че всички обичаха да чуят поне една дума за похвала. Но да поведеш хората, да промениш сърцата им, да ги накараш да презират страха, да виждаш новото, което трябва да съградиш, и да не си намериш мира преди да си го направил — това изисква силно желание, много по-голямо от желанието за живот.
— Има толкова много неща, Александре, които желаеш повече от живота си. А твоят живот е всичко, което имам.
— Огънят изгаря, скъпи Багоас, но въпреки това вие го боготворите. Аз също. В този огън сложих и страх, и болка, и нуждите на тялото. И пламъците бяха прекрасни.
— Така е — рекох, — и преди съм боготворял този огън.
— Но Калан. Той иска от мен да оставя в пламъците всичко, което този огън ми е дал — уважение, чест, славата сред тези и идните поколения, самия бог, който ми казва: „Продължавай напред“.
— Все пак същият този Калан остави приятелите си, за да те следва.
— За да ме освободи, както твърди той. Но Бог ни е дал ръце. Ако ни ги е дал, за да ги държим сгънати в скута си, не би трябвало да имаме пръсти. — Разсмях се. А той продължи:
— О, той е истински философ. Но… Веднъж бях с него, когато минахме покрай едно умиращо куче. Беше пребито до смърт, ребрата му стърчаха навън и се задъхваше от жажда. Извадих меча си, за да сложа край на мъките му, но той не ми разреши. Трябвало да го оставя да измине до край пътя, който му бил писан. И все пак, той самият не би навредил на нито едно живо същество.
— Странен човек е. Но не мислиш ли, че в него има нещо, което човек не може да не обикне?
— Да. Беше ми приятно с него. Радвам се, че го доведе… Утре ще наредя да извършат жертвоприношение и да разтълкуват поличбите за пресичането на реката. Ако са благоприятни, войниците ще премислят наново. — Той отново се бе вкопчил в огъня си.
— Добре, тогава ще разбереш със сигурност какво ти е отредил Бог. — Нещо ми подсказа, че мога спокойно да го кажа.
Извършиха жертвоприношението на следващата сутрин. Македонците чакаха тихо и мърмореха под носа си. Жертвеното животно се бореше, което само по себе си е лош знак. Извадиха черния дроб от трупа и го поставиха в ръцете на гадателя Аристандър. Когато той обърна тъмното лъщящо месо между ръцете си, мърморенето замря. Той повиши глас, за да го чуят всички, и обяви, че предзнаменованията са неблагоприятни във всяко едно отношение.
Александър наведе глава. Върна се в шатрата и повика тримата генерали. Там им каза, този път доста спокойно, че няма да се противопостави на волята на боговете.
След малко повика всичките си приятели и най-старшите от Почетната конница. Каза им, че могат да съобщят решението му на войниците. Никой не говори много. Те му бяха благодарни, но знаеха какво му струваше това. Той седна на масата заедно с генералите, за да обсъдят обратния поход. За кратко в стаята се възцари ежедневното работно спокойствие. И тогава започна шумът.
До този момент никога не бях чувал и виждал бушуващо от ураган море. Но точно така си го представях. Тогава разбрах, че това са викове на радост. Домъчня ми — те се радваха и ликуваха на неговата болка. А после, съвсем до нас, се чуха гласове, които викаха Царя. Попитах го дали иска да вдигнат платнището.
