— Добре — отговори той. — Искам да ги видя как изглеждат сега.
Бяха македонци. Сигурно повече от хиляда. Когато той излезе, те нададоха бурни викове. Гласовете им бяха дрезгави и се задавяха от сълзи на радост. Мнозина простряха нагоре ръцете си, както правят гърците, когато се обръщат към боговете си. Блъскаха се един друг, за да успеят да го видят. Един от тях — може би от най-старите ветерани — излезе напред и падна на колене.
— О, Царю! Непобедими Александре! — Явно беше човек, който е ходил на училище. — Ти беше победен единствено от самия себе си и то заради любовта си към нас. Нека боговете те възнаградят! Да те възнаградят с дълъг живот и неувяхваща слава! — Той сграбчи и целуна ръката на Александър, който го вдигна и го потупа по рамото. Остана още малко да приема възхвалите им, а после влезе вътре.
Любовникът се беше върнал, все още страстно влюбен. Но първата кавга между любовници винаги оставя зад себе си една сянка — знанието, че може отново да се случи. Рекох си, че в други времена Александър щеше да целуне този ветеран.
Настъпи нощта. Александър покани на вечеря неколцина приятели. Върху работната му маса продължаваха да лежат плановете за прекосяването, на реката. Дори восъкът още не беше изсъхнал. Просто бяха задраскани с огромни черти. Мълчеше, докато го приготвях за лягане. Представях си го как ще се върти неспокойно през цялата нощ. Поставих нощната лампа на мястото и коленичих до него.
— Бих те последвал и до най-крайните брегове на света, дори да са на хиляди мили от тук.
— Я, по-добре остани тук при мен — отвърна той. Александър беше по-готов за любов, отколкото предполагаше.
Но аз не предполагах. Аз знаех. Освободих част от огъня в него, който иначе щеше да остане затворен в своята пещ, изгаряйки сърцето му. Да, макар че не можах да му доведа Хефестион, през тази нощ му доставих щастие и радост.
Изчаках го да заспи дълбоко и чак тогава си тръгнах.
5
За да отбележи края на своето пътуване, Александър построи дванадесет олтара за дванадесетте богове на гърците. Те бяха толкова високи, че приличаха на огромни и просторни кули. Около тях се извиваха широки стълби за жреците и жертвите, а ритуалите се извършваха горе — направо под небето. Щом трябваше да тръгне обратно, то поне искаше да го направи величествено и с достойнство.
Както беше планирал, Александър даде почивка на войниците си с игри и представления. След като получиха това, което искаха, те бяха весели и щастливи. После тръгнахме обратно през реките към провинцията на Пор, където Хефестион беше построил нов град и ни чакаше.
Двамата се затвориха заедно и останаха доста време сами. Нямах какво толкова да правя, затова потърсих Калан и го разпитах за боговете на Индия. Той ми разказа малко, а след това се усмихна и рече, че аз също напредвам по Пътя. А пък аз не му бях казвал нищо за себе си.
Хефестион несъмнено беше талантлив човек. В провинцията цареше ред и беше установил чудесни отношения с Пор. Наистина имаше дарба за тези работи. Разказаха ми, че преди много време, Александър, който току-що бил завладял Сидон, го оставил да избере цар за града. Хефестион поразпитал тук-там и научил, че последният мъж от стария царски род все още живеел в града. Бил беден като плъх и работел на надница като градинар, но имал славата на добър и честен човек. Така че Хефестион го качил на трона. Новият цар управлявал справедливо, а богатите благородници вече нямало за какво да воюват помежду си. Неотдавна той починал и бил оплакан от всички. Да, Хефестион беше разумен човек!
Друг приятел на Александър от детинство също имаше много работа. Името му беше Неарх — слабичък, дребен и жилав човек, който произхождаше от остров Крит. Той винаги заставал твърдо зад Александър при всичките кавги с баща му и заминал заедно с него в заточение. А Царят никога не забравяше такива неща. Преди да напуснат Средиземно море, Неарх бил адмирал на флотата. След това измина целия път на изток като обикновен войник, но сега отново имаше водата, която неговото племе обича най-много от всичко. Той се зае със създаването на флотилия по река Хидасп. Александър възнамеряваше да тръгне с кораби надолу към Инд, а след това да продължи по великата река още по-надолу — до морето. След като не му беше писано да тръгне на изток до края на Океана, поне щеше да стигне до него от юг.
Войниците, които се надяваха, че ще тръгнат обратно към Бактрия направо през Кибер, сега разбраха, че ще трябва да вървят заедно с флотата покрай реките. Племената тук още не бяха покорени, и се говореше, че са свирепи и диви. Никой не беше очарован от тази новина, но Александър каза, че иска да напусне Индия, а не да бяга от нея. Откакто го принудиха да се върне обратно, беше станал избухлив и раздразнителен. Така че те просто запазиха мълчание. Нали все пак ги водеше към домовете им.
Александър смяташе, че река Инд накрая се влива в Нил. И в двете реки имаше лотоси и крокодили. Но наскоро научи от един местен лодкар, че това не е така. „Няма значение“ — каза тогава той. „Пак ще има неща, които си струва да се видят“.
Старият Кинос умря тук от треска. В края на краищата той така и не видя отново Македония. Александър удържа на думата си и не му се разсърди за откровените думи. Дори му устрои чудесно погребение. И все пак, нещо се беше променило — любовникът беше престъпил верността си. Те бяха изгладили нещата заради нуждата си един от друг. И все още се обичаха, но не можаха да забравят напълно.
Флотата, закотвена до разширените от ранното лято пясъчни брегове, беше прекрасна гледка. Дълги бойни галери с по двадесет или тридесет гребла, леки малки триреми, гребни лодки със заоблени страни във всякакви размери и форми, и големи плоскодънни кораби за превоз на конете.
Задържах погледа си върху галерата на Александър и се опитах да пресметна площта й. Попитах се дали ще ме вземе със себе си? Това беше боен кораб. Може би искаше да пътува само с телохранителите? Ако тръгнех с колоната покрай брега, не се знаеше кога ще мога да го видя отново. Освен това щях да бъда под командването на Хефестион. Той трябваше да води по-голямата част от армията по левия бряг, както и всички, които следваха войската, слоновете и харема. Разбира се, Хефестион нямаше да се унижи дотам, че да ме обижда или да се държи лошо с мен. Но чувствах, че няма да мога да го понеса. Имаше и още нещо — никога до тогава не бях пътувал заедно с Роксана, когато Александър го няма. Всъщност не се страхувах от Хефестион, освен от това, което носех в мен. Но съвсем не бях така сигурен в нея.
Оказа се, че напразно съм се тормозел и безпокоял. Когато се осмелих да го помоля, Александър се изсмя:
— Да дойдеш с мен? Разбира се. Стига да искаш! И без това толкова често ми казват, че съм се персианизирал, че никой няма да се изненада. Но можеш ли да плуваш?
— О, да, Александър, сигурен съм, че ще мога.
— Аз също не мога — засмя се той. Тръгнахме една сутрин на зазоряване. Цар Пор и повечето от неговите поданици ни изпратиха. Корабите се простираха по протежение на реката, докъдето стигаше поглед. Галерата на Александър беше начело, а самият той стоеше на носа на кораба, обгърнат в дима от жертвоприношението за тръгването ни. Александър призова Амон — неговия божествен баща, а също Посейдон — бога на водите, Херкулес и Дионисий. Той отправи молба и към реките по нашия път, защото гърците също почитат свещените води, макар че ги замърсяват (аз самият ставах все по-нехаен в това отношение). При всяко възлияние Александър хвърляше златната чаша заедно с виното. Всички наоколо подеха хвалебствени химни. Запяха и войниците от двата бряга на реката. Конете зацвилиха и слоновете затръбиха. Потеглихме надолу по течението под звуците на моряшките песни в хладната сива светлина на настъпващия ден.
От всички подаръци, които някога ми е правил Александър — а те бяха много и ценни — един от най- хубавите бе, че ме взе със себе си надолу по реката. Продължавам да го твърдя, макар че съм виждал и празненствата по Нил. Най-отпред плаваха военните галери, чиито гребла пляскаха като криле. След тях в продължение на много мили се точеха пъстри и най-различни кораби. По двата бряга на реката се извиваха дългите колони на войската — тежковъоръжените фаланги, конницата, каруците, фургоните и ярко боядисаните слонове. И по протежение на всичко — хиляди индийци дошли да видят чудото — коне, пътуващи на кораби. Индийците присъединяваха монотонното си пеене към нашите песни, и тичаха изумени покрай брега, докато реката взе да се провира през скали и клисури. Тогава загубихме от поглед армията, но ехото от скалите придружаваше песните ни и се смесваше с крясъците на маймуните, криещи се в зеленината.
