За мен това беше очарователна магия, надминаваща всички приказки от пазара. Александър бе застанал до високата статуя на човешка фигура на носа на кораба и се взираше напред. Излъчваше някакъв пламък на нетърпение и страст, който се предаде и на нас. Престана да ме е грижа, че всички разговори на една галера са общодостъпни, че на кърмата имаше само един навес, където той можеше да спи и че едва ли щяхме да докоснем дори ръцете си преди края на пътуването. Сякаш се вмъкнах в един непознат свят и навлязох в онази част от душата му, която единствено войниците познаваха. Всичко ликуваше, когато е с него. И човек губеше представа за времето — обгърнат и понесен от неговото чудо. Да, това бяха дни на истинска радост.
Все още бяхме далеч от неприятелска страна. Често слизахме на брега, за да се закълнат във вярност местните вождове. Тогава Александър сядаше на трон, украсен с цветя, и имаше състезания с коне и танци — често пъти много добри. Имаше и много песни, които ми приличаха на вайкане на улични просяци. А после отново се качвахме на корабите и продължавахме надолу.
Александър винаги казваше, че за хубавите неща трябва да се плаща. Реката се стесни и течението започна да ни тегли по-силно. В началото — далечен и смътен — до нас достигна приглушеният тътен от бързеите, където се срещаха водите.
Преди да тръгнем, ни бяха предупредили, че в клисурата, където Хидасп се слива с Хидраот79, удвоените води се пенели във водовъртежи. Но никой не ни предупреди за ужасния шум. Когато приближихме мястото, гребците се вцепениха от страх и престанаха да движат веслата. Но въпреки това се гмурнахме напред, понесени от течението. Главният кормчия Онесикрит им извика да гребат по-силно. Всички щяхме да загинем, ако корабите се обърнеха. Лоцманът на носа се взираше внимателно във всяка оргия80 и предупреждаваше кормчията. До него стоеше Александър. Очите му бяха втренчени в бялата вода, а на устните му играеше странна усмивка.
Спомням си само дивото движение на кораба и непоносимия страх, който ме накара да си глътна езика. Никой нямаше да се спаси — дори и Александър — ако паднеше сред бясната надпревара на водите. Несъзнателно започнах да се моля на някакъв непознат бог, ако се удавим, да се родим отново заедно.
И изведнъж планината сякаш се разтвори и всичко остана зад нас. Галерата продължи да се люлее, носена от течението, но вече бяхме преминали. Отървахме се само с няколко счупени гребла от най-долния ред. Да, и в приказките няма щастие без изпитания.
Всички кораби оцеляха след бързеите. Само два се обърнаха и никой от войниците не успя да се спаси. Веднага щом стигнахме до удобен и равен бряг, спряхме и направихме лагер.
И песента свърши — приближавахме страната на малите.
Техните градове не се бяха предали и се готвеха за война. Начело на държавата им стояха жреци, но не такива като Калан, който все повтаряше, че не е никакъв жрец, а просто търсач на Бога. В страната на малите дори войниците се подчиняваха на жреците. А те бяха обявили Александър и всички нас за нечистоплътни варвари. Ние също имаме роби в Персия, но за нас те не са нечистоплътни. А по тези места с презрените професии се занимават само хората от завладените народи. И макар че никой не ги притежава като роби, те са толкова нечисти за малите, че нито един жрец или войник не би ял храна, върху която е падала дори сянката им. Тези хора живееха бедно и покорно.
Но не и Александър. Щом дори сянката му можеше да ги замърси, какво ли щеше да означава за тях неговото управление?
И още: Това беше последният народ по пътя му, преди да тръгнем на запад към Персида. Само малите стояха между него и владичеството му над цяла Индия — от Хипасис до устието на Инд. Войниците му бяха отнели мечтата. И сега въпросът за Индия трябваше да бъде решен завинаги и докрай. Магията на реката беше развалена. Когато стъпи на брега, изпълненото с възхищение момче от носа на кораба се превърна в демон, който изгаряше въздуха пред себе си.
Александър изпрати войската на Хефестион с пет дни преднина, за да се справи с всички мали, които бягаха пред нас. А хората на Птолемей остави три дни назад, за да залавят онези, които се връщаха. След като постави капана, Александър започна да дебне плячката.
Тръгнахме през някаква пустиня, защото пътят бил по-къс, а и никой не минаваше от там. Беше тежко пътуване, но затова пък кратко — една нощ и един ден. Александър ни даде втората нощ, за да се наспим. А призори поведе конницата срещу първия малийски град.
Той не беше много далеч от лагера, така че яхнах коня си и отидох да гледам.
Стените на града бяха измазани с кал, а нивите наоколо гъмжаха от хора. Малите бяха поставили постове по пътищата, за да ги предупредят за Александър. Но никой не се беше сетил да наблюдава пустинята.
Бойният вик разцепи въздуха и конницата навлезе в полята. Малите бяха въоръжени със селскостопански сечива, ако въобще може да се каже, че бяха въоръжени. Видях как мечовете проблясват в първата светлина на деня. Ожънахме ги като ечемик.
Предполагах, че както винаги Александър ще ги призове да се предадат. Но този път не го направи — те вече бяха отказали, а той никога не даваше втора възможност.
Върна се вечерта, след щурма на крепостта. Беше покрит от главата до петите с кръв и прах. И още докато войниците се хранеха, даде заповед за нощен поход, за да изненадаме следващия град, преди да са научили какво се е случило. Дори не седна да си почине. Светлината, която светеше при реката, се превърна в горещина.
Така продължи до края. Дори когато знаеха къде се намираме, индийците отказваха да се предадат. Взехме много роби — тези, които най-накрая се предаваха. Но повечето се биеха до смърт или се запалваха заедно с домовете си. Нашите войници също се ожесточиха и нямаха капка милост. Те, дори повече от Александър, искаха веднъж за винаги да се приключи с Индия — да няма никакви размирици и никакви въстания, които можеха да го накарат да ги върне обратно. Ако не им беше заповядал, те нямаше да взимат и роби.
Войната си е война. Ако Дарий беше на мястото на Александър, сигурно щях да бъда щастлив, че е влязъл смело в бой. А на Александър се чудех. Не защото убиваше, а защото толкова често не го правеше. Дори и в тази война позволяваше на жените и децата да избягат. Бях огорчен единствено, че неговата мечта се превърна в горчивина.
И все пак тази война не влизаше в сметките на македонците, и ги направи мрачни и навъсени. Когато го приготвях за кратките му нощни почивки, лицето му изглеждаше сухо и измъчено.
— Днес тараните разбиха стените — каза ми веднъж той. — В такива случаи войниците винаги са се втурвали напред преди прахолякът да се е уталожил. А като ги гледах днес, си помислих, че никога няма да престанат да се бутат един друг и да чакат някой да започне пръв. Тогава сам започнах да се бия при дупката, докато това не ги накара да се засрамят.
— Александър, това е умората и изтощението надуха. Когато се върнем обратно в Персия, всичко ще се оправи.
— Така е. Но те много добре знаят, че границите трябва да бъдат подсигурени. Ние сме македонци и аз никога не съм искал от тях сляпо подчинение. И винаги им казвам какво съм намислил и какво ще правим. Те просто трябва да издържат докрай. Както правиш ти.
И той ме целуна — просто ей така. Александър не се нуждаеше от плътско желание, за да е благодарен за обичта.
На следващия ден отново бяхме на път. Минахме покрай превзетия град, потъмнял от крещящи кани. Вонята на гниещата от горещото слънце плът беше непоносима. Тя беше примесена и с отвратителната миризма от все още димящите къщи, където индийците се бяха самозапалили. Дълбоко в сърцето си се молех Премъдрия Бог да ни освободи от всичко това колкото се може по-бързо.
Но човек трябва да внимава в молитвите си. И не трябва да предполага преди боговете.
Оказа се, че следващият град, до който стигнахме, е изоставен. Александър реши да преследва жителите му и целият лагер тръгна след армията.
Когато следваш войската, нямаш нужда от водачи. Стигнахме до някаква река и до брод, разпенен от конските копита. На другия бряг беше имало битка. Мъртвите лежаха навсякъде — като странни плодове, родени от земята. Труповете бяха потъмнели от презряване на фона на бледата отъпкана трева и обрулените храсти. Вече се долавяше и лека сладникава смрад — беше горещо. Надигнах манерката си, за
