излезе. А след него и тъмна струя кръв.
— Благодаря, Певкес… — Главата му клюмна. Остана да лежи като камък. Нищо не се движеше, нищо освен кръвта. Но и тя скоро престана.
Вратата на колибата бе затрупана с хора. Някой извика, че Царят е мъртъв и викът веднага бе подет от другите.
В Персия риданията за мъртъвците идват от само себе си, като сълзите. Но аз му дадох дължимото — дара на мълчанието. Всъщност, в мен вече нямаше нищо друго.
Виковете, че Царят е мъртъв, стигнаха и до войниците, които все още се биеха в крепостта. Врявата вътре, която не беше спирала през цялото време, се удвои. Сякаш всички грешници на земята в един миг бяха хвърлени в Огнената Река.
— Чакайте — сепна се Леонатос. Той взе от земята едно перце и го постави върху устните му. За миг то остана неподвижно. После власинките леко помръднаха.
Помогнах им да превържат раната, с каквото успяхме да намерим. От очите ми се стичаха сълзи. Този път не бях единствен.
Най-сетне се осмелиха да го преместят и го сложиха върху една носилка. Телохранителите я вдигнаха и тръгнаха бавно. Последвах ги. Нещо литна от стените над нас и глухо падна в прахоляка до мен.
Беше тримесечно индийско бебе, а гърлото му беше отрязано от едното ухо до другото.
Там, горе, войниците продължаваха да го смятат за мъртъв. И сега измиваха срама от себе си, вземайки кръвната цена за него. Не оставиха живо нито едно същество.
Два дни той лежа в разтворените обятия на смъртта. В него почти не беше останала кръв. Стрелата беше счупила едно ребро. Макар и твърде слаб, за да повдигне ръката си, той направи именно това, вместо да говори. Нареди на лекаря да види ранените. Аз единствен разбрах знака му. С мен той нямаше нужда да отваря уста.
Телохранителите криво-ляво ми помагаха да се грижа за него. Бяха добри момчета, но нервни. Попитах един от тях:
— Защо го е направил? Да не би войниците да са се колебаели?
— Не зная. Те много се туткаха, докато донесат стълбите. Тогава той грабна една, изправи я сам и тръгна нагоре.
Раната, макар и ужасно разкъсана, не забра. Но докато заздравяваше, ребрата засегнаха някакви мускули. Всяко вдишване го режеше като с нож и това продължи дълго след това. В началото кашлицата беше толкова силно страдание за него, че трябваше да притиска гърдите си с двете си ръце, за да ги задържи неподвижни. До края на живота си той винаги изпитваше болка, когато се преумореше и дишането му се ускореше. Криеше я, но аз винаги усещах.
На третия ден вече можеше малко да говори. Дадоха му глътка вино. Тогава дойдоха генералите, за да го укорят за безразсъдството му.
Разбира се, те бяха прави. Беше цяло чудо, че въобще е останал жив до момента, когато стрелата го удари. Александър продължил да се бие с нея, докато паднал безжизнен. В шатрата му стоеше и старият щит от Троя, с който Певкестас го беше закрил. Често го виждах да поглежда към него.
Александър прие укорите покорно — нямаше друг избор заради тримата войници, хванати в капан заедно с него при счупването на стълбата. Единият от тях беше загинал. А той дължеше живота си на другите двама. Но Александър беше постъпил така, както искаше, и накара войниците да го следват. Любовникът все още беше верен на възлюбения си. Стълбата просто се счупила от нетърпеливото им и пламенно втурване. А той не би могъл да предвиди това.
За да му покаже тяхната преданост, Леонатос му разказа всичко за масовото клане.
— И жените, и децата ли? — Александър си пое рязко дъх, закашля се и изхрачи кръв. Леонатос беше смел войник, но не много съобразителен.
На третия ден, когато повдигах възглавниците му, в стаята влезе Пердикас. Той имаше най-висок ранг сред всички военачалници, и сега командваше войските. Беше висок, с мургава кожа и с намръщено чело — спокоен и разсъдлив. Александър му вярваше.
— Александър, — каза Пердикас — тъй като още не можеш да диктуваш, съм написал едно писмо от твое име. До Хефестион е, за да съобщи на армията. Мислиш ли, че си в състояние да го подпишеш?
— Разбира се, че мога — отвърна Александър. — Но няма да го направя. Защо да ги безпокоя излишно? Те ще си помислят, че съм мъртъв. Наслушах се на такива приказки.
— Но те сега говорят точно това — някой е разнесъл слуха и македонците смятат, че пазим смъртта ти в тайна.
Александър се подпря на здравата си ръка (лявата беше притегната към раната) и почти седна. Видях как върху чистата му превръзка изби едно червено петно.
— И Хефестион ли си мисли това?
— Не зная. Твърде е възможно.
— Прочети ми писмото.
Той го изслуша, а след това каза:
— Ще го подпиша, но добави, че след три дни ще отида при тях.
Пердикас смръщи вежди.
— Ако не отидеш, това още повече ще влоши нещата.
Ръката на Александър сграбчи одеялото. Червеното петно върху превръзката се увеличи.
— Пиши каквото ти казвам! Щом казвам, че ще отида, значи ще отида.
И той тръгна — седем дни, след като беше получил раната.
Отново пътувах с него по реката. На кърмата опънаха малък навес и той лежеше под него като умрял. Спомних си как стоеше изправен на носа, с венеца на главата си и в гърлото ми заседна мъка.
Пътувахме две нощи и три дни. Каквото и да се опитвах да направя, на една галера няма удобства и той чувстваше тласъка на веслата. Но нито веднъж не се оплака. Стоях край него, пъдех с ветрило мухите, сменях превръзките на полузарасналата рана и размишлявах. Да, казвах си, ти правиш всичко това за Хефестион.
Сега разбирам, че той щеше да тръгне и само заради войниците. Александър никога не беше назовавал свой заместник, нито свой наследник, в случай че загинеше. Не че не мислеше за смъртта — та той живееше постоянно с нея. Но той не искаше да даде на никого ранг с такава власт, нито пък да го изложи на толкова много завист. Знаеше много добре каква суматоха е настъпила в лагера, докато го смятаха за мъртъв. Трима от големите генерали бяха там — Кратер, Птолемей и Хефестион. И тримата с равни претенции за върховното командване. Войските също добре разбираха това. Те също така знаеха, че ако той умре, индийците пред тях и зад тях ще се надигнат. Ако го бях попитал защо отива, той щеше да ми отговори: „Трябва.“ Но си спомних гласа му, когато каза: „И Хефестион ли си мисли това?“, и се опитах да овладея мъката си.
Съзряхме лагера в късния следобед Александър беше заспал. Както беше заповядал преди това, навесът беше навит, за да могат да го виждат! Той вече беше сред армията си — целият бряг беше потъмнял от хора. Когато го видяха да лежи неподвижно, избухна ридание, което се разпростря чак до лагера. Не би могло да бъде по-голямо, дори ако някой Велик Цар беше починал в Суза. Но не обичаят беше изтръгнал това оплакване от македонците. Чистата и неподправена мъка ги бе накарала да ридаят.
Александър се събуди. Видях го как отвори очи. Той знаеше какво означава това — те бяха почувствали какво означава да бъдат без него. И не го обвинявам, че ги остави да го почувстват още малко — той си беше артист. А когато галерата се прилепи към брега, той вдигна ръка и я размаха.
Цялото множество изрева гръмогласно. Сякаш небето се срути от радостните им викове. Но аз внимателно наблюдавах тримата генерали, които стояха на брега. И видях чии очи той погледна първо.
На брега ни чакаше носилка с балдахин. Когато го пренесоха до нея, той каза нещо, което не можах да чуя, тъй като бях още на кораба. Като че ли не му хареса носилката. Винаги става нещо не както трябва, си казах, когато трябва да го оставя на други хора. Какво ли има сега?
Когато слязох по подвижното мостче, тъкмо водеха един кон.
— Така е по-добре — каза Александър. — Сега ще видят дали съм умрял.
Някой му помогна да се качи на седлото и той се изпъна, сякаш беше на парад. Войниците се развикаха. До него вървяха генералите. Надявах се да внимават, в случай че падне. До предната вечер той не беше
