по-далеч от царските градове на Персия. Оксиартес щеше да управлява заедно с един македонски генерал, който както подозирам, е бил помолен постоянно да му намира работа там.
С настъпването на пролетта Александър беше готов да тръгне към Океана. Но по пътя ни все още имаше държавици, управлявани от жреци, принуждаващи го да води тежки и кървави войни. Той приемаше като приятели всички народи, които го признаеха. Но, ако след това някой въстанеше зад гърба му, не прощаваше лесно. Не можеше да търпи предателството.
В началото Александър оставяше изморителните обсади на генералите си. Но това го изяждаше отвътре. Стана нервен и избухлив дори и с мен. Скоро не изтрая и започна лично да участва в битките, макар че всеки път се връщаше почти припаднал. Когато използваше лявата си ръка, дори само за да държи щита или юздите, това дразнеше и дърпаше втвърдената рана. Лекарят ми даде някакъв маслен разтвор, за да я омекотявам. Това беше най-близкото до удоволствието нещо, което ръцете ми можеха да направят за него. Той беше твърде изтощен за нещо повече.
След това Александър раздели войските си. Кратер трябваше да се върне в Персида през Кибер и по пътя си да умиротвори Бактрия. С него тръгваха старите и осакателите войници, слоновете и харема. Не знам как Роксана възприе това. Все пак, през зимата той не я беше пренебрегвал съвсем. Но от следващия Велик Цар нямаше и следа.
Преди много време аз също щях да бъда изпратен по лесния път. Но сега за това не стана дори и дума. Дори и да бях предвидил какво ни чака, пак нямаше да го избера.
Докато установяваха границата и основаваха нови градове, настъпи лятото. Бяхме готови за Океана.
Александър не качи на корабите цялата армия. Нали отиваше само, за да види чудото. Но ние си бяхме направо цяла флотилия.
В сравнение с устието на Инд, дори Оксус прилича на поточе. А самото устие ни се видя като море, докато не почувствахме вятъра от Океана. Беше толкова силен, че едва не ни обърна. За щастие, корабите успяха да стигнат до брега, без никой да се удави. Помислих си, че в края на краищата Океанът можеше да се отнесе към Александър и по-любезно.
Корабостроителите бяха свършили добра работа, а и ние тръгнахме с индийски лоцмани. Но тъкмо когато казаха, че почти сме стигнали до Океана, вятърът задуха отново. Насочихме се бързо към брега и закотвихме корабите.
И тогава водата просто си отиде.
Оттегляше се все повече и повече. Корабите останаха нависоко и на сухо, някои в калта, а други — килнати върху пясъчния бряг. Изобщо не можехме да разберем какво става. Никой не знаеше какво да мисли за това. Приличаше на най-ужасна поличба. Никой от нашите моряци и гребци не беше виждал такова нещо през целия си живот. Бурята беше просто вятър, но това!…
Някои от египтяните споменаха, че ако това е като пресъхването на Нил, ще останем заседнали тук половин година. Не разбирахме какво казват индийците, които говореха някакъв местен език. Правеха ни знаци, че водата ще се върне, но не можехме да разберем кога. Направихме лагер и зачакахме.
Водата се върна с падането на нощта. Вълна по вълна тя се плискаше нагоре, повдигаше килнатите кораби и ги караше да се удрят един в друг. Трескаво се приготвихме да преместим лагера, но не знаехме колко далеч трябва да се оттеглим. Водите спряха до мястото, където първоначално ги бяхме заварили. А на следващата сутрин отново ги нямаше. По-късно, когато намерихме преводач, научихме от индийците, че Океанът прави това два пъти на ден.
Кълна се, че това не е измислица като онези дето ги разказват на пазара. Миналата година един финикиец, който беше плавал покрай Стълбовете82 до Иберия, ми каза, че и там става съвсем същото.
Наложи се още веднъж да поправяме корабите.
И най-накрая видяхме Океана.
Там — на края на земята — Александър извърши жертвоприношение към своите богове. И след това отплавахме.
Вятърът духаше леко и небето сияеше. Океанът беше много тъмен — почти тъмносив. Малки вълни хвърляха върху нас кристално чисти пръски. Минахме покрай два острова. А след това между нас и самия край на света нямаше нищо.
Океанът оказа много странно въздействие върху стомаха ми. Наложи се да хукна към борда на кораба, И тогава видях една сребърна риба, тънка и дълга около две педи, която се издигна от водата, прелетя над повърхността цялата дължина на един хвърлей копие и отново цамбурна във водата. Никой друг освен мен не я видя. И никой не ми повярва след това, освен Александър. Но дори и той се замисли дали да се впише това в Хрониката. В името на Митра, кълна се, че е вярно.
След като се нагледа до насита, Александър принесе в жертва на Посейдон два бика. След това ги хвърлихме през борда. Александър не само му благодареше за това, че е видял Океана. Той молеше Посейдон за благосклонност и покровителство над своя стар приятел Неарх и над цялата флота. Защото те щяха да отплават в морето и да изминат покрай брега цялото разстояние от Инд до Тигър. По пътя си трябваше да търсят крайбрежни градове или места, удобни за пристанища. Александър искаше да създаде търговски път направо от Персия до Индия, и така да спести дългите и опасни пътувания на керваните.
Той самият щеше да поведе армията покрай брега, за да оставя на флотата храна и да копае кладенци с чиста вода. Говореше се, че крайбрежните земи са диви, сурови и голи. И той както винаги избра за себе си най-трудната задача. Всички персийци го убеждаваха, че тази земя е известна с пустините си, и че самият Кир не е успял там.
— Индийците твърдят, — му рекох един ден, — че когато я преминал, Кир бил останал само със седем души. Но е възможно да говорят това и от тщеславие, тъй като той е смятал да нахлуе и да завладее страната им.
— Добре де — усмихна се Александър, — Кир е бил велик човек. Но все пак ние отидохме малко по- далеч.
Тръгнахме в средата на лятото.
Въпреки че много хора бяха заминали с Кратер, ние все пак останахме една голяма армия от много народи. Освен войниците, с нас вървяха и жените им, и всичките им деца. Много от финикийците също пожелаха да се присъединят към нас. Финикийците са готови да понесат какво ли не, щом става дума за търговия. А никой не знаеше на какво можем да попаднем в тази непозната земя. И те решиха, че трудностите си струват. Но това беше в началото.
Източна Гедрозия83 е земя на подправките. Под краката, ни като трева растяха нардове84 и въздухът бе изпълнен с благовонието от измачканите им мъхести стръкове. Слънцето се отразяваше като кехлибар в капчиците смола по малките стъбла на смирната. Горички от високи дървета хвърляха върху нас своите бледи и ароматни цветове. Но когато отминахме хълмовете, и долините на тази прекрасна земя останаха зад нас, финикийците спряха. Останаха сред подправките. Бяха дочули какво ни предстои след това.
Постепенно ароматните храсти преминаха в пустинни шубраци, а дърветата — в тръни. На мястото на зелените долини се появиха промити речни корита, издълбани в сухата земя. Каменистите им дъна или бяха пресъхнали, или по тях се провираше тънка струйка вода, от която не можеше да се напълни дори една чаша. В лабиринтите от меки скали времето беше изваяло чудновати форми на разрушени крепости, назъбени бойници или изправени на задните си крака чудовища. За да спасим копитата на конете, вървяхме пеш и наранявахме собствените си стъпала. Камънаците се редуваха с пресъхнали и напукани кални пространства, побелели от сол. Нищо не растеше там, освен това, което можеше да живее без дъжд сред камъни или прах.
И никой не живееше по тези земи, освен някакви окаяни същества — плашливи и неми като животни. Те бяха съсухрени и космати и имаха дълги нокти като на зверове. Хранеха се само с риба, тъй като земята не раждаше нищо. Единствената им вода бяха някакви малки и мръсни локви, недостатъчни дори за куче. Сигурно само влагата в суровата риба поддържаше живота им.
Продължихме напред и стигнахме до пясъка.
Често през тези два месеца си повтарях: „Ако оживея, ще изтрия това време от паметта си. Няма да мога да понеса дори спомена за него.“ Но както виждате, сега отново се връщам към това. Александър го
