стъпвал на краката си.
В този момент настана лудницата.
Войниците се събраха в огромна крещяща вълна, изпускаща обилна смърдяща пот под горещото индийско слънце. Избутаха генералите все едно че бяха никои. Добре, че поне му бяха намерили спокоен кон. Войниците посягаха към краката му, целуваха края на хитона му, благославяха го или просто напираха да дойдат по-близо и го гледаха втренчено. Никой на брега не знаеше истинското състояние на Александър. Най-сетне няколко телохранители успяха да си пробият път през тълпата и поведоха коня му към приготвената за него шатра.
Промъкнах се през блъсканицата като котка под врата. Всички бяха толкова увлечени, че изобщо не забелязаха, че един персиец ги разблъсква. Много пъти бях чувал хора, които са виждали гръдни рани на бойното поле, да разправят как човек доживява, докато се опита да се вдигне, а после избълва локва кръв и умира след няколко мига. На около двадесет крачки пред шатрата, когато почти бях стигнал до него, Александър дръпна юздите. Помислих, че ще падне и се хвърлих напред.
Но той не падна.
— Останалото ще измина пеш, — каза той. — Искам да им покажа, че съм жив.
Направи го. Без да искат, те удвоиха необходимото за това време, като хващаха ръцете му, за да му пожелаят здраве и радост. Късаха цветя от храстите — от онези белите индийски цветя с тежкия аромат, и ги хвърляха към него. Някои бяха откраднали венци от светилищата на индийските богове. А той стоеше изправен и се усмихваше. Александър никога не се отвръщаше от обичта.
Влезе вътре. Лекарят Критодем, който беше дошъл заедно с нас на кораба, избърза след него. Когато малко по-късно излезе и ме видя, че стоя отвън той каза:
— Кърви, но не много. Ей, Богу, от какво е направен този човек?
Вдигнах рамене:
— Ще се погрижа за него, веднага щом излязат генералите. — Бях донесъл със себе си една чанта с неща, от които щеше да има нужда. Птолемей и Кратер излязоха доста скоро. Е, казах си, сега вече започва истинското чакане.
Пред шатрата се беше натрупала огромна тълпа. Сигурно си мислеха, че ще дава аудиенции. Телохранителите ги възпираха. А аз чаках.
Палмовите дървета вече чернееха на фона на залеза, когато Хефестион излезе.
— Багоас там ли е? — попита той.
Приближих се.
— Царят е уморен и иска да си легне — каза Хефестион.
Вътре беше горещо. Бяха го подпрели на някакви възглавници. Калпава работа. Отидох и го нагласих както трябва. До него имаше чаша за вино.
— О, Александър! Знаеш много добре, че лекарят каза да не пиеш, ако раната кърви.
— Вече не кърви. Нищо ми няма. — Имаше нужда от почивка, за да съвземе, а не от вино.
Вече бях наредил да донесат вода, за да го измия.
— Какво правиш постоянно с тази превръзка? — попитах. — Смъкнала се е наполовина.
— Нищо — отговори ми той. — Хефестион поиска да види раната.
— Легни сега, че е залепнала. — Намокрих я и леко я отскубнах, а след това го изкъпах, намазах мястото с мехлем, превързах го и изпратих да донесат вечерята му. Почти не хапна. Беше уморен до смърт. Когато го нагласих, седнах тихо в един ъгъл. Той беше привикнал да стоя там, докато заспива.
Малко по-късно, когато вече се унасяше, Александър въздъхна дълбоко. Приближих се на пръсти. Устните му се размърдаха. Помислих си, че сигурно иска да доведа Хефестион да седне до него. Но той само каза:
— Толкова много неща имам да свърша.
6
Макар и бавно, той започна да се възстановява. Пристигнаха пратеници на всички мали и казаха, че ще се предадат. Александър пожела да му дадат хиляда заложници, но когато те дойдоха, той прие това като доказателство за добрите им намерения и ги освободи.
От индийските му владения пристигаха цели почетни процесии, натоварени с дарове — златни купи, пълни с перли, скринове от рядко дърво, пълни с подправки, прекрасни гоблени, златни огърлици, натежали от рубини и още слонове. Най-великолепни от всичко бяха опитомените тигри, които стъпваха по улицата, хванати в сребърни вериги. Александър каза, че тигрите са по-царствени дори и от лъвовете, и реши да отгледа един, когато му остане време да се грижи за него както трябва.
Всеки път, когато идваха пратеници, той ставаше от леглото, сякаш нищо му нямаше и в цялото си великолепие сядаше на трона. А те държаха дълги речи, които трябваше да бъдат превеждани. Александър отговаряше и отново превеждаха. След това ставаше и изразяваше възхищението си от подаръците. Много се страхувах тигрите да не надушат кръвта му.
Раната образува коричка, макар че все още изглеждаше ужасна. Една сутрин, радостен и възбуден като дете, което си е извадило клатещ се млечен зъб, той ми каза:
— Виж какво си имам — и ми показа едно огромно парче кост от реброто.
След това болката малко утихна. Кожата обаче остана залепнала за сухожилията, а те от своя страна — за костта. Лекарят каза, че дробът отвътре е залепнал за тях. Болеше го, когато вдишваше дълбоко или когато движеше ръката си. И все пак, това въобще не го спря да свърши цялата работа, която се беше натрупала, докато воюваше с малите.
Малко след като пристигнахме, в шатрата му дойде Роксана в закритата си носилка, за да поздрави господаря си и да го попита как се чувства. Била понаучила гръцки, ми каза Александър след това. От думите му разбрах, че се е държала любезно и смирено, и била изпълнена със загриженост. Вече бях чул, че когато дошъл слухът за неговата смърт, писъците и оглушили целия лагер. Възможно е мъката й да е била искрена. Но от друга страна, тя все още нямаше дете, и, ако той умреше, в очите на всички тя щеше да бъде абсолютно никой.
След около месец той вече беше на крака. Отново тръгнахме по реката към мястото, където тя се влива в Инд. Всичко стана тържествено — това беше официално царско пътуване. Освен конницата и конете, с нас тръгнаха покрай брега и десет хиляди пешаци. Корабите имаха разноцветни платна, а носовете им бяха боядисани. С какво удоволствие го гледах да стои отново на мястото си на носа и да се взира в далечината.
Там, където се сливат двете реки, Александър видя чудесно място за град81 и нареди да разпънем лагера. Той все още имаше нужда от почивка. Останахме там през по-голямата част от зимата. Беше приятно място, макар че ми липсваха хълмовете.
Сега, след като се установихме на постоянно място, започнаха да пристигат хора от всички краища, дори от Гърция. Но един гост дойде неочаквано — Оксиартес, бащата на Роксана, пристигна начело на помпозно шествие заедно с най-големия си син. Твърдеше, че са го довели притесненията му за някакво въстание в Бактрия. Аз обаче съм убеден, че той дойде да разбере дали неговият внук — следващият Велик Цар — е вече на път.
По време на войните си в Индия, Александър нямаше възможност да взема Роксана със себе си. Дори и да искаше. Но предполагам, че Оксиартес си мислеше, че щом някъде има желание, значи има и начин. Александър твърдеше, че е доста добре и дори започна да язди („Е, нищо ми няма, Багоас, просто трябва малко да се пораздвижа с упражнения.“). Така че не можеше да обвинява раната си за небрежните си и редки посещения в харема. Честно казано, от няколко седмици той беше достатъчно добре, за да може да прави любов — с някой, който знаеше как да се погрижи за него. Не видях нищо от посещението на Оксиатрес, тъй като се присъединих към една екскурзия нагоре по реката, за да зяпаме крокодилите. Човек винаги трябва да знае кога да изчезне.
Като подарък на раздяла, Александър даде на тъста си една сатрапия. Тя се намираше в полите на планината и беше толкова далеч на изток, колкото може да стигне човек и все още да е в Бактрия. И още
