Наистина сега и аз чувах стъпките — все по-близо, все по-ясно. Някой се приближи до дивата круша. Висок, плещест, в гумирана пелерина. Спря се.
Мшчиви излезе пръв. Аз след него. Главатарят се ръкува с приятелчето си. После с мен.
— Мислех си, че ще дойдеш с ДС-то — рече, — а вие сте само двамата.
— Ами нали така искаше — отвърна Мшчиви. „Значи бандитът подозира нещо — мислех си. — А ако знае, че Мшчиви е бил арестуван? Все едно, път за отстъпление няма.“
— Имаме половин час път до явката — отсече главатарят. — Там ще поговорим. — Последните думи изрече подчертано твърдо.
Тръгнахме един след друг по тясната пътечка сред ракитака. Водеше главатарят на бандата, след него вървях аз, после Мшчиви. Имах лоши предчувствия.
„Ще дойдеш с ДС-то“ — думите на бандита не ми излизаха от ума. Знае ли, или само искаше да ме изпита? Държах ръка в джоба на пардесюто. Стисках силно дръжката на петнайсетпатронния пистолет ФН, който нито веднъж не ме беше подвел досега.
Изведнъж пътечката свърши. Тук ракитата растеше нарядко. Видях поточе. Бандитът го прескочи.
Зърнах в ръката му пистолет. Дулото беше насочено към мен. Зад гърба ми беше Мшчиви. Въпрос на рефлекс, части от секундата, стрелях пръв. Нощната тишина се разкъса от грохота на три бързи изстрела. Един, два, три… Бандитът рухна на брега на потока. Мшчиви отскочи назад. Тутакси се обърнах към него.
— Горе ръцете!
Вдигна ги. Наистина нямаше оръжие.
Падналият бандит още хъркаше. Тялото му конвулсивно се сви няколко пъти и после замря неподвижно. Два от изстрелите ми бяха точни. Под сърцето и в корема. На няколко сантиметра от местата, където бяха го улучили куршумите, забелязах пъхнати под колана му две защитни английски гранати. Ако бях уцелил някоя от гранатите, и тримата щяхме да загинем.
— Той май е знаел, че сте ме заловили — проговори Мшчиви. — Със сигурност е знаел. От толкова години го познавам. Днес беше по-различен. Другите може би са наблизо… — в гласа му имаше страх.
Мшчиви се боеше. Знаеше, че ако сега попадне в ръцете на своите довчерашни съучастници, те не биха проявили милосърдие. Присъдата им би била жестока.
Давах си сметка, че мен ме чака още по-лоша съдба. Откачих от колана на убития главатар двете гранати. „Имаме късмет, че са защитни — помислих си. — В случай на нещо ще свършат работа.“ Взех и пистолета на бандита.
Нашите не можеха да се приближат много близко. Но вероятно са чули изстрелите. Съучастниците на убития атаман биха могли да се намират още по-наблизо.
Нямахме нито минута за губене. Мшчиви познаваше великолепно околността. Водеше ме, мушкаше се сред храсталаците като преследван звяр, воден от инстинкта си. Аз тичах подир него. Ако в този момент ни нападнеше бандата, щях да му дам оръжие. Щеше да стреля против тях. Нямаше друг избор, вече нямаше.
По-късно неведнъж ме обземаше съмнение дали като стрелях онази нощ, само изпреварих подобното намерение на бандита. „Както и да е, той във всеки случай би получил смъртно наказание“ — мислех си.
Когато веднъж за кой ли път споделих с началника си своите съмнения, той ми отговори кратко:
— За нас войната още не е свършила. Ако тогава, край потока, се беше замислил за това, виждайки насоченото към теб дуло на пистолета, сега нямаше да можеш да ме попиташ какво мисля. Щеше да загинеш. Знам го със сигурност. Тогава предводителят на бандата е дошъл при вас сам, за да не събуди преждевременно подозренията ви, а останалите са чакали на явката. Само няколкостотин метра са ви делели от смъртта. Точно в Бохня заловихме няколко души от тази банда. Разполагам с показанията им. Бандата е научила за арестуването на Мшчиви. Макар и укрити наблизо, бандитите са се уплашили от изстрелите. Страх ги било да няма засада. Който съумее да стреля пръв, живее по-дълго. Такъв е законът на борбата.
— Господин Сковронски, седем часът е. Ама че дълбок сън имате!
Разтрих очи. До леглото стоеше хазайката. Дори не я бях чул да влиза в стаята. Предната вечер я бях помолил да ме събуди сутринта. В единайсет трябваше да бъда в Нови Тарг.
Казах й, че отивам при познати в Закопане, нещо съвсем естествено. Държах сегашните ми хазаи да вярват, че съм обикновен курортист.
Преди сезона пансионите бяха празни, някои още не работеха. Така че аз бях един от малобройните почитатели на почивката през пролетта. Като чужд човек лесно можех да бъда забелязан. Интересът на някой милиционер към моята особа би бил твърде неприятен. Нещо повече, дори да прозвучи парадоксално, той даже би могъл да ми попречи за изпълнението на задачата.
Хазайката ме изпроводи с поглед чак до ъгъла на улицата. Дразнеше ме нейното любопитство. Отминах парка с лечебния извор и след миг бях в центъра на курорта. Напразно се оглеждах за някакво превозно средство. През мъртвия сезон печалбата беше мизерна. Местните файтонджии предпочитаха да посветят времето си на земеделските работи, вместо да чакат с часове някой случаен пътник.
От отдалечената на няколко километра Хабувка имаше влак за Нови Тарг. Ща не ща, трябваше да се поразходя. Денят беше изключително приятен. Курортът беше потънал в сочна зеленина. Планинският въздух беше свеж. По пътя случайно открих автобусна спирка. Как не се бях сетил по-рано!
Автобусът за Нови Тарг тъкмо потегляше. Скочих в последния момент. Автобусът беше всъщност стар камион, приспособен за превозване на пътници, бракма, експлоатирана от градската транспортна кооперация. Чак да се чудиш, че тази раздрънкана бричка беше в състояние да се движи по изровените планински пътища.
След половин час бях на стария пазар в Нови Тарг, наричан Площад на мира. С влака бих пристигнал значително по-късно, така че имах доста време. Можех още веднъж да огледам мястото, където трябваше да се срещна със свръзката. Пътя помнех безпогрешно, вчера бях там, веднага след пристигането от Краков.
Майорът няколко пъти ми обърна внимание да не сбъркам Чарни Дунаец с Бяли Дунаец. Беше предвидено „контактът“ да бъде установен на моста. Нови Тарг е разположен там, където се сливат Бяли и Чарни Дунаец, давайки началото на Дунаец.
В града беше необичайно оживено, беше пазарен ден. Всеки четвъртък обикновено спокойният и тих Нови Тарг се оживяваше и ставаше многолюден. Пристигаха на тълпи хора от цялото Подхале, както и селяни от Спиш и Орава. За нетукашните хора това даваше възможност да видят изключително колоритната картина на планинския фолклор, беше буквално като преглед на народните носии от Подхале.
Цялото движение се насочваше от площада към пазара на площад „Словацки“. Минах край пощата, лесно открих улица „Крашицки“, след нея „Ваксмундзка“. Помнех, че трябва да стигна до гимназията. Вървях по една от най-старите улички на града, виеща се сред ниски, предимно дървени къщички. После идваше разклонението на пътя за Чорщин и Бялка Татшанска.
В Краков преседях няколко часа над щабната карта на тази област. Можех да възстановя по памет топографската скица на цялата околност. Помнех безпогрешно имената на селищата в новотаргска област: Ваксмунд, Кованец, Островско, Лопушна, Харклова, Охотница… Засега ги знаех само от картата и от досието за дейността на бандата. Все пак ми се струваше, че лесно бих могъл да стигна до местата, където вилнееше страшната банда „Вяруси“2. За кой ли път се питах къде ще ме заведе свръзката. Погледът ми се плъзгаше по планинските вериги, които опасваха Нови Тарг. Близките часове щяха да донесат отговора на този въпрос.
Закусих в гостилницата на Площада на мира. Дъвчех насила. Мислите ми блуждаеха далече. За всеки случай натъпках в раницата си хляб и солидно парче салам. Миришеше апетитно на чесън.
На мястото на срещата се върнах точно в уречения час. В никакъв случай не биваше представителят на щаба да чака някаква си свръзка. Чак сега се почувствувах наистина „Хенрик“. Само преди една седмица той ми се струваше далечна, почти нереална личност.
Минаваше единайсет. Гледах от моста стремителното течение на Дунаец. Ако ме бяха попитали преди месец за него, нищо конкретно не бих могъл да кажа. Сега, вслушвайки се в ромона на реката, бях в състояние да изброя всички населени места, през които минава тя — Поронин, Бяли Дунаец, Банска Нижна, Шафлари…
