До мен се спря някакъв минувач. Личеше си, че не е оттук. Позагледа се във водата.
— Интересно дали тук има пъстърви — обърна се към мен. Очевидно му се искаше да си побъбри. Имаше вид на рибар. Такъв като се разприказва, може да те умори. Подобна перспектива съвсем не ме радваше.
„Трябва да изглеждам темерут — помислих си — или като нищо неразбиращ от риба…“
— По-скоро шарани — изломотих.
Оня занемя. Погледна ме презрително — ама че профан. Направи жест, като че ли се готвеше да ми изнесе цял доклад. Само това липсваше! Явно нямаше да ме пусне така лесно, приготвяше се да сипе доказателства дори цял час. Обърнах се кръгом и си тръгнах. Моят рибар беше видимо разочарован. Махна с ръка пре-небрежително.
„Какво става с тази свръзка, по дяволите? — помислих си. Вече чаках петнайсет минути. — Може би няма часовник? Не е възможно, бандата сигурно я е снабдила с някой откраднат «Тисо» или «Омега».“
Въртях се около моста ту от тази, ту от другата страна. Търсех с поглед момиче със зелена кърпа на главата и борово клонче в ръка — по това щях да го позная. Повтарях си наум паролата. Времето минаваше неумолимо, а никакво момиче не идваше.
Жалко че отпратих оня рибар. Сега можехме да си говорим с него за пъстърви, че ако ще, дори за китове… Само да не стърча сам-самичък на моста. В края на краищата някой може да се заинтересува какво правя тук. Остава още да ме задържи някой милиционер!
„Колко още да чакам? — говорех сам на себе си. — Повече от един час не върви, това противоречи на законите на конспирацията дори при извънредни обстоятелства като сега. Друго е при среща с бандата извън населени места, там може да се наложи да чакаш и няколко часа, а най-важното е безопасността, не времето.“ Хванах се, че вече размишлявам като човек, който трябва да се страхува от ДС. Толкова по- добре… А свръзката вероятно е момиче, което иначе си живее нормално в Островско или Харклова… Какво може да я заплашва, какво й е попречило да дойде на уговорената среща?
Бих чакал и десет часа, ако знаех, че тя ще дойде. Ако не установя връзка, толкова труд ще отиде на вятъра.
И Стария сигурно в този момент мисли за същото. Нетърпеливо очаква резултата от моята мисия. Добре че утре по същото време и на същото място имаме резервна среща. А може би нещо е попречило на бандата да стигне до свръзката или просто тя не е могла да осъществи точно днес срещата?
Размислите ми прекъсна сигналът за точно време и музикалната фраза от Мариацката кула. Звуците на радиото долитаха до мен през отворения прозорец на малката къща край пътя. И така, до утре, Дунаец…
Върнах се в града разочарован. Пред мен беше още един ден на очакване и несигурността, че всичко може да завърши с фиаско. Мотаех се безцелно из града. Както се полагаше на съвестен турист, купих си от будката пътеводител на Подхале. Несъзнателно стигнах до площад „Словацки“. Пазарът беше към края си. Беше се сменила и посоката на движение — сега хората излизаха от града. Привършваше най-голямата атракция на околността — до следващия четвъртък. Влязох в гостилницата до хотела. Не можеше и да се мечтае за свободно място. Край масите селяните поливаха щедро изгодните си сделки. Дори за хапване на крак трябваше да се чака най-малко половин час. С мъка се натиках в автобуса, претъпкан до границите на възможното. След мен смогна да се качи някакъв мъж с кафяв каскет. До Рабка се влачихме два пъти по- дълго от нормалното. Автобусът спираше на всяка спирка, че и по-често. Връщащите се от пазара пътници „намазваха“ ръката на шофьора, пъхайки му в джоба таксата за непредвидените спирки.
— Абе това да не е такси, да му се не види! — протестираха другите, които бързаха да се приберат вкъщи.
— Като не ви харесва, слизайте — отсичаше шофьорът. Тук той беше господарят и най-висша инстанция.
Най-после — отдъхнах си с облекчение, когато слязох в Рабка. Гладът ми досаждаше все повече. Направо от автогарата през неголяма градинка стигнах до ресторант „Под звездата“.
2
Разполагах с един свободен следобед. Утре сутринта пак ме чакаше път до Нови Тарг. Безпокоеше ме въпросът, дали ще успея да установя връзка с момичето на моста. Тръгнах към парка. В състоянието, в което бях, трудно бих могъл да се затворя в стаята си, заплашваха ме раздумки с хазайката. Мъжът й беше неразговорлив човек, още на пръв поглед личеше, че думата му много-много не тежи вкъщи. Преди войната бил железничар, изкарвал добри пари. Сега семейството се издържало главно от даването на стаи под наем. Но старата вила не привличала клиентите. Още предната вечер се бях наслушал на нейните оплаквания. Така между другото разбрах, че едната дъщеря работи на гарата в Хабувка, а другата живее в Краков.
Вървях без цел и посока. Небето беше безоблачно, въздухът чист. Спрях се пред гроба на загиналите съветски воини. Минах през няколко алеи на парка при минералния извор и се оказах пред сградата на пощата. Ужасно ми се искаше да поръчам разговор със Стария. Само че какво можех да му кажа засега? Той сигурно вече знаше, че не съм се свързал с бандата в Нови Тарг, не може да не е изпратил някой, който незабелязано да наблюдава мястото на срещата. Впрочем майорът ме беше предупредил да търся ръководството само в краен случай.
Продължавах да се мотая из курортния град. Пред мен се простираше красивата панорама на планината, опасваща Рабчанската котловина от север. В далечината се извисяваше царствено достойният, внушителен, гъсто обрасъл с гори Любон. Преди го бях виждал само на пощенска картичка, но за него ми беше разправяла Дануша, моя колежка от института. Тя беше запалена туристка. Всяка неделя изчезваше от Краков. Седнах на една пейка край старото гробище. Отворих купения в Нови Тарг пътеводител.
„Рабка — град, курорт и климатична станция, разположена между Бескид Високи и Бескид Виспови, в подножието на Горци и Любон Велки. Селището, построено първоначално в долината на Раба и нейните притоци Слонка и Поничанка, се разраснало край техните долини, а по-късно се изкачило и по залесените и слънчеви склонове на Баня и Гжебен. На югоизтток от Рабка се издигат красивите хребети на Горци с връх Турбач…“
Погледнах към планинските хребети, сякаш исках да ги сравня с описанието в пътеводителя. Над Любон се появи сиво облаче, веднага след него на небето изпълзя грозен, голям облак. Опитвах се да различа кое е Гжебен и кое Баня. Слънцето клонеше към заник, но все още хребетите бяха окъпани в светлина. Паркът беше почти пуст. Ако беше по-оживено, вероятно не бих обърнал внимание на човека с кафявия каскет. Същият, който се напъха в претъпкания автобус непосредствено след мен. След това го забелязах, когато излизах от ресторант „Под звездата“. И сега пак — седеше на пейката на двайсетина метра по-нататък. Погледнах го внимателно за миг. Като че забеляза това, та разгъна вестник. Стори ми се, че иска да се скрие зад него. Дали пък просто не ми се привижда?
Преструвах се, че не го забелязвам, и продължавах да научавам пътеводителя.
„Старата църква от лиственичева дървесина от 1606 година в Рабка, изградена на мястото на предишната църква от 1565 година, принадлежи към най-забележителните паметници на дървеното строителство в южна Полша…“
Незабележимо хвърлих поглед встрани. Мъжът с кафявия каскет продължаваше да седи в същата поза. Върнах се към моето четиво…
„В църковната кула се помещава регионалният музей «Владислав Оркан», основан от Полското татренско дружество през 1931 година, с красиви експонати…“
„Май търся под вола теле“ — помислих си. Обаче нещо ме човъркаше да разбера дали моите срещи с този тип са наистина случайни. Все ми се струваше, че ми обръща специално внимание. Станах и с бавни крачки се приближих до стената на гробището, стигнах до доста стръмна улица, минах край няколко магазина, някаква частна кръчмичка и стигнах до железопътната гара. Нямаше жива душа, влаковете обикновено тръгваха от Хабувка.
Заговорих сънливия железничар, заразпитвах го какви връзки има с влаковете за Нови Тарг и Закопане, забавяйки се съзнателно по-дълго, след което внезапно излязох на площадчето пред гарата. Не забелязах мъжа с кафявия каскет. Отидох до един минувач и го помолих да ми покаже пътя до черквичката, която
