на територията на ДС в „Борек Фалецки“. Началникът дори беше разпределил ролите между служителите, които трябваше да се представят като собственик на стопанството, жена му и сина му, както и като случайно намиращи се там гости. Бяха помислили дори за почерпка в първия момент.
Само че не можехме да бъдем абсолютно сигурни дали при сблъсъка, който при такива обстоятелства не е изключен, нямаше да пострадат доста хора. А ако се стигнеше до пукотевица, наоколо щеше да се разчуе за инцидента. Тогава се излагахме на опасността до бандата или нейната мрежа да достигне информация за станалото.
Все още ни чакаше последната партия от играта. Затова планът бил сменен в последния момент. Решили, че линейката ще влезе направо в двора на управлението. Угасили лампите, поставили в двора кофи за боклук и прът за изтупване. Сменили вида на двора, за да заприлича на типичен двор около жилищна кооперация. Не било трудно. Управлението се помещаваше в стар жилищен блок.
Подготвили помещение на първия етаж. Към него водеха стари стълби за кухнята направо от двора. Разпределили ролите. Горе чакали група служители, които трябвало да обезвредят тези, които влязат първи, а останалите се скрили на двора.
Когато двамата бандити се изкачили на първия етаж, нашият служител от притеснение сбъркал и отворил не тая врата. Въвел Харнаш в друга стая. Той видял там бюро и портрет на стената. Дръпнал се и рязко отстъпил. Обаче в този миг го сграбчили нечии силни ръце. Главатарят на бандата продължавал да държи готовия си за стрелба пистолет. Успял да гръмне два пъти. За щастие Сташек, як като бик мъжага и с опит в борбата с бандитите, извил ръката на Харнаш. Един куршум улучил крака на бандита, той сам си прострелял стъпалото.
Шатан също побягнал, но нашите лесно го заловили.
Такъв беше полуфиналът на нашата акция…
11
Шофьорът натисна педала за газта. Колата ускори ход. Телеграфните стълбове прелитаха зад прозорците. Стария беше решил лично да ме „хвърли“ близо до мястото на срещата с бандата. Искаше по пътя още веднъж да обсъдим някои подробности на последната акция. Изминалите няколко месеца на упорито опознаване на противника трябваше да доведат най-сетне до крайния резултат, обаче само една фалшива стъпка можеше да провали нашите планове. Бях се свил в ъгъла, за да не ме съзре нечие любопитно око. Майорът анализираше положението, съпоставяше своите размисли с моите впечатления от последните ми срещи с „Вярусите“.
— Харнаш е казал — говореше Стария, — че ще ги уведоми, ако всичко е наред. Вероятно са се уговорили да изпрати картичка на определен адрес. Това са само предположения, естествено. За съжаление не знаем къде и под каква форма главатарят на бандата е трябвало да предаде информацията, с която да успокои своите побратими. Няма гаранция, че той ще ни каже тези неща, а дори да го направи, може да бъде твърде късно, за да е полезно за нас. Затова трябва да се действува бързо. Сега всеки час, всеки ден работи против нас.
— Точно обратното на преди — подхвърлих аз. Положението ни принуждаваше да бързаме. Затова още на следващия ден се връщах при Гриф и неговите хора на уговорената среща под Любон.
Гриф вече знаеше, че групата му ще бъде използувана за охраняване на радиопредавателя — така беше решил „щабът“. Оставаше само да определим кога късовълновата радиостанция ще бъде предадена на „Вярусите“ от групата, работила с нея досега. Стария ми нареди да предам заповедта на майор Мачей, че те трябва да приемат радиостанцията още тази нощ. За място на срещата избрахме Сурувка — една поляна в планинския масив на Любон, където имаше три селски къщи. Знаех, че там живеят помагачи на бандата. Бях прекарал вече у тях една нощ с бандитите. Трите къщи бяха разположени далече от селата и пътя, сред гори.
Гриф не би трябвало да е изненадан от тази заповед, ако му поясня, че непредвидени обстоятелства са променили ситуацията, че по петите на „онази група“ е вървяло ДС, че радиостанцията трябва да бъде на безопасно място, понеже през ден в определен час има задължителна връзка с Центъра на Запад.
Наближавахме Мишленице. От някакви сгради на пътя изскочиха деца. Шофьорът удари рязко спирачките, заплаши с пръст двете изцапани момчета и пак увеличи скоростта. През отворените прозорци на колата полъхваше свеж планински въздух. Бяхме изминали половината път.
— Според мен — предвиждаше Стария — това ще е последното ти отиване в планината. Разбира се, в тази роля. После ще получиш отпуск.
— Дано… Другарю майор, ако след няколко дни — размишлявах — те не получат новини от онези, ще загубят доверие, ще започнат да подозират нещо. Тогава и моите позиции пред Гриф ще се разклатят.
— Затова трябва да действуваме незабавно — подкрепи ме Стария.
— А ако не дойдат на днешната среща?
— Действително за това не сме помислили — призна майорът. — Трябва да сме абсолютно сигурни дали си се видял с тях, цялата операция зависи от това.
Той се замисли. Обикновено вземаше бързо решения и ценеше това качество у своите сътрудници. Тъкмо минавахме край една млада горичка. Той нареди на шофьора да спре колата.
— Почини си в горичката — каза ми, — след половин час ще се върна.
Слязох от колата, която незабавно потегли обратно към Мишленице. Почаках доста по-дълго. Почти след час разпознах на шосето колата на шефа. Майорът седеше до шофьора, аз скочих в колата, седнах отзад и… видях едно хубаво момиче.
— Тя ще дойде с теб — поясни Стария. — Ще кажеш на командира на бандата, че това е личната свръзка на майор Мачей. Тя ще им носи материалите, които трябва да се предават в ефира. Много е важно! Взел си я със себе си, за да я запознаеш с Гриф. Кажи му, че тя ще ги посещава през ден. Нали трябва по някакъв начин да обясниш нейното присъствие! След това я освободи, тя ще се върне при мен, тогава ще съм сигурен, че ще дойдеш с бандата на Сурувка. По пътя обясни на „свръзката“ как да се държи, измисли й псевдоним. Да не вземеш да я ухажваш, тя е съпруга на наш служител — пошегува се Стария. — Аха! Можеш също да подскажеш на Гриф, че майор Мачей обмисля евентуално идване при тях на инспекция. При вас ще бъдем в три и половина.
Доста по-късно се запознах с мъжа на „свръзката“. Станахме добри приятели. И до днес си спомняме своята ескпедиция под Любон, но тогава не ни беше до шеги.
Отминахме разклонението за Яблонка. Майорът нареди на щофьора да намали скоростта, търсеше къде да ни свали незабелязано. Вече се виждаше пушекът на локомотивите, правещи маневри на гарата в Хабувка.
Шефът даваше последните инструкции на „свръзката“:
— Ще те чакам от двайсет часа на пейката пред почивния дом в Рабка. Като ме видиш, не се приближавай, убеди се, че и аз съм те забелязал, и тогава тръгни след мен на десетина крачки разстояние. По този начин ще те заведа до мястото, където ще ни чака колата.
От дясната страна на пътя се простираше гора, а отляво — открито пространство. Вече се виждаше разположената в котловината Рабка, а на две крачки пред нас беше Хабувка.
Стиснахме си силно ръцете с шефа и скочихме от колата, която тутакси се отдалечи и изчезна зад моста на Раба.
— Довиждане!
Продължихме пешком в същата посока. След броени минути стигнахме в Хабувка. Пред жп гарата чакаха подредени файтони, мъжете подвикваха, примамваха клиентите. Не разполагахме с много време, затова наехме файтон до Рабка. Файтонджията си беше пийнал и ни намигна съзаклятнически, вземайки ни за влюбена двойка. Такива е най-хубаво да возиш. Замахна весело с камшика и през целия път си тананикаше:
