Ние се смеехме, но не започнахме да го разубеждаваме. По пътя купих две бутилки водка от половин литър. Напъхах ги в торбата на „свръзката“. Слязохме от файтона от другата страна на Рабка. Оттам към Любон водеше пряк път.
Сетих се за хазайката, у която преди няколко месеца наех стая. След първите три дни в бандата повече не се показах пред очите й. Едва ли ми се сърдеше за това. Бях й предплатил солидно за две седмици. Сигурно тя самата предпочиташе такива странни курортисти, дето плащат, а не обитават.
Дадох на „свръзката“ псевдоним Кристина. Тя крачеше до мен уверено с модерните тогава „офицерски“ ботуши и кокетно вързан шал. На лицето й не се четеше тревога. Беше малко възбудена, но кой на нейно място не би бил при неочаквано възложената задача, още повече че за първи път играеше подобна роля.
— Добре че си бях вкъщи, можеше и да не ме намерите — каза тя. — Майорът не ме беше предупредил, имах свободен ден и перях.
— А какво каза съпругът за тази експедиция?
— Какво да каже? — разсмя се Кристина. — Трябва и край.
Беше погълната от мисията си. През целия път ме разпитваше за бандата — толкова била чувала за нея в Мишленице.
На определеното за срещата място стигнахме преди уречения час. Лесно открих неголямата полянка под Любон. Сега можех да кажа, че познавам Горци — не само означените туристически маршрути, скалните издатини и ръбове, но и бандитските, опасни за мен пътеки.
Седемнадесет часът.
Нервничех. Чакахме почти половин час. За да запълня времето, разговарях с Кристина, обяснявах й как трябва да се държи.
— Пред тях трябва да си говорим на „ти“, псевдонимът ми е Хенрик. Не те ли е страх? — попитах.
— Не — отговори тя. — А теб?
Разсмях се искрено. Харесваше ми нейното държание — храбро момиче.
— Ама за мен мъжът ми се страхува — пошегува се тя. — А за теб някой страхува ли се?
— За мен ли? — повторих. Изненада ме с този въпрос. Но почти веднага отвърнах: — За мен мислят колегите и майорът. Моята приятелка сигурно ме е забравила. Впрочем, тя не беше съвсем моя — поправих се. — Изчезнах от погледа й напролет. Какво можех да й кажа, тя не е посветена в нашите работи. Защо й говоря тези неща? Прекъснах насред дума и се замислих.
— Идват — подхвърли Кристина. Тя ги забеляза първа. Забавна беше с тази своя дръзко-закачлива физиономия. — Трябва да им покажа — прошепна, — че съм „своя“ мадама, ще им хареса.
— Само не прекалявай — предупредих я.
Седемнадесет часът и половина.
Те вървяха както винаги между дърветата в края на гората, избягвайки откритото пространство, никога по поляната.
Най-отпред бяха Гриф и един непознат. Чак като наближиха, познах моя някогашен „ангел хранител“ — мъжа с кафявия каскет. Както се оказа, бях чувал за него на няколко пъти. Викаха му Казек. После от гората се показаха Грожни, Злом и Якса.
— Здрасти, вожде — обърнах се приятелски към Гриф. — Чака ни доста работа. Затова доведох едно наше момиче. Това е Кристина, свръзката на майор Мачей, по-добре ще е да се запознаеш с нея лично. Тя ще идва само по важни въпроси. При такива случаи паролата не е достатъчна, човек трябва да бъде абсолютно сигурен.
— А нашите как са? — на един дъх попита Гриф.
— Пристигнахме без проблеми. Шофьорът имаше удостоверение, че превозва до болницата в Краков болни от тиф, великолепна легенда. Кой ще се изхвърли да проверява. Днес са в конспиративната квартира, готвят се за по-нататъшния път. Като пристигнахме, веднага му обърнахме след вечеря половинка, после мен ме извика майор Мачей и ми заповяда веднага да тръгна към вас. Тя е виновна — посочих Кристина, — наложи се да я търся два часа. Харнаш щеше да ми драсне няколко думи за вас, но нищо страшно, свръзката ще донесе писмото му при следващата среща.
Гриф се успокои. Кристина извади от торбата си двете бутилки водка, които бях купил в Рабка. Погледна ме въпросително.
Казах й да ги предаде на Злом. Той ги пъхна в раницата си и се загледа в момичето. Харесваше му, облиза устни и рече уж на шега:
— При нас има обичай момичетата да дават не само водка… — той се приближи до Кристина. — А пък аз като се обръсна, не бода! — С последните думи Злом я плясна отзад.
— Стой мирно и не дрънкай! — постави го на мястото му Гриф.
— Айде бе! — отби онзи. — Кво ми се правиш на голям атаман?
За малко не стана разправия. Заместник-главатарят на бандата нямаше авторитета на Харнаш, това веднага си личеше.
Шокирана от агресивността на бандита, Кристина видимо загуби самоувереността си; не е лесно да си „своя“ мадама за такива типове.
Осемнадесет часът и половина.
Времето напредваше. Извиках настрана Гриф и свръзката. Предадох категорично заповедта за приемане на радиостанцията на разсъмване. Запознах ги с детайлите. Съобщих мястото на срещата с досегашната охрана на предавателя. Уговорих бъдещите срещи на Кристина с командира на групата и начина за предаване на материалите… Гриф слушаше, засега не взе отношение. Въпреки това аз отпратих Кристина, все едно че всичко е било уточнено.
Когато свръзката си взе довиждане с нас, командирът на бандата реши да се покаже галантен и нареди на Казек да я изпрати до Рабка. Не можех да попреча. Но вярвах, че Кристина ще прояви достатъчно съобразителност, за да му се измъкне за срещата с майора.
— Веднага се връщай! — викна Гриф на Казек. — Ще бъдем на Сурувка.
Уверих се, че всичко протича съгласно плана. Дали наистина това беше моят последен ден в бандата? Оставаха броени часове. Чак не ми се вярваше…
Известно време виждахме Кристина и Казек. Вървяха надолу по слънчевия южен склон край потока, извиращ от Любон и вливащ се в Раба край Рабка.
„Дали Кристина ще успее да се отърве от опекунството на мъжа с кафявия каскет?“ — тази тревожна мисъл не ми даваше мира.
Гриф предложи да изчакаме да се свечери и чак тогава да тръгнем към Сурувка. До поляната имаше не повече от два часа път. „Гриф не е Харнаш — помислих си, — оня с никого не се съветваше, сам вземаше решения, които трябваше да бъдат незабавно изпълнявани.
Типичен атаман.“
Грожни, Злом и Якса се струпаха около мен. Разпитваха ме как сме стигнали до Краков. Интересуваше ги всяка подробност. Новоизлюпеният главатар на бандата четеше вестници. Бях ги донесъл от Краков. В същото време следеше с едно ухо нашия разговор.
— Грожни, дай една бутилка! — наредих.
Нямаше нужда да повтарям два пъти. Грожни извади от раницата си бутилка, но не от онези, които донесе Кристина. С привичен жест удари бутилката о бедрото и тапата излетя. Бях доволен, че те имат още алкохол. Нямаше да бъдем само на моите две бутилки от половин литър, щяхме да имаме достатъчно пиене. Чашата обикаляше в кръг. Пиехме за щастливия път на „заминалите за Запада“. Стараех се да следя кой към кого вдига наздравица, гледах всеки да пие колкото другите. И аз пиех наравно с тях.
След няколко чаши си развинтих фантазията. Разправих как са приели Харнаш в явката, изграждах митична легенда за възможностите на нашата мрежа, за перспективите, които се откриват пред тримата членове на бандата, „заминали на Запад“, споделих впечатленията си от диверсионната школа в Регенсбург, за кръчмите и мацетата, за прехвърлянето в Полша…
Грожни изби тапата на следващата бутилка. Бандитите си развързаха езиците. Водката даваше простор
