Това е положението. Тя наистина се беше пренесла в миналото и живееше с далечните си роднини, които бяха построили тази къща. Очевидно беше двойник на Мелиса.
— Какво, за бога, ще правя тук? — завайка се тя.
Чудеше се дали родителите й и Джеф са забелязали, че я няма в настоящето. Каква беше наистина…
Обезверена се втурна назад към къщата.
Вече нямаше съмнение, че е била пренесена в друго време. Е, добре, че не беше умряла, или поне се надяваше да е така. Щеше да изучи деветнадесети век. Положението можеше да бъде и по-лошо.
Проблемът беше как да се измъкне от тази бъркотия. Как беше пропътувала до тук? Как да се върне обратно на мястото и във времето, към което принадлежеше? Трябваше да разбере. Най-трудно беше да намери път към собственото си семейство. Дали не беше тикната завинаги тук, при този негодник Фейбиан Фонтено? Или беше умряла и той беше нейното наказание?
Трябваше ли да каже на някого за своите притеснения? Засмя се. Тези провинциални дръвници никога нямаше да й повярват. Само ще я замъкнат в лудницата или ще й пуснат кръв с онези гнусни пиявици, докато придобие маниерите и комплексите на зомби.
Не, по-добре е да държи устата си затворена и да изучава всичко, което я заобикаля. Да изиграе ролята, която съдбата й беше отредила, да опознае тези хора по-добре.
А онзи конски задник Фейбиан само ако я доближи! При мисълта за него се усмихна ледено. След като вече беше тук, трябваше да даде заслуженото на този непрокопсаник и да му отмъсти заради бедната Мелиса.
— Ще престанете ли да звъните и да ми шепнете? — крещеше Мелиса в телефонната слушалка, която държеше с протегната ръка — А къде сте вие? Бих ви посъветвала да се махнете от този апарат, преди да сте се задушили!
Хвърли страховития предмет. Беше посегнала към тази джунджурия, наречена „Включване-изключване“, когато изобретението, наречено „телефон“, беше звъннало. Никога през живота си не беше виждала такава странна измишльотина.
Тя тръскаше „Включване-изключване“ и гледаше като хипнотизирана прикрепените към тавана нажежени неща, които пръскаха загадъчна светлина. С копчето ги караше да светят и загасват.
О, небеса! Какъв беше източникът на тази чудодейна светлина? Тя нямаше нужда от кибрит или фитил, просто светваше при команда.
В продължение на последните няколко часа, след като беше оставена сама, Мелиса изследваше загадъчните приспособления в стаята си. Упорито избягваше страшната кутия, която прислужницата беше нарекла „телевизор“. Беше експериментирала с друга, по-малка кутийка, която произвеждаше странна музика при натискане на копчето. Беше си поиграла със смайващата машина, която изхвърляше навън листа за писма, и с друга, която сръчно смяташе числа при команда.
Също толкова слисана беше останала, докато проучваше стаята, наречена „баня“. Наскоро семейството на Мелиса, ако изобщо то съществуваше, беше получило писмо от далечна роднина, която живееше в Сент Луис. Братовчедката Минерва беше писала за фантастичната канализационна система там. Но Мелиса никога не беше си представяла, че може да съществуват изобретения като тези, които виждаше. Наистина, тоалетната, която беше ползвала пет пъти, беше толкова очарователна. От огромна тръба течеше топла и студена вода. Автоматичната пералня и душът за масаж й се сториха като призраци и я изплашиха. Беше решила да ги изследва по-късно, когато се успокои. След като се беше разстроила от експериментите с телевизора и телефона, тя не се съмняваше, че от стената в банята може да излезе човек, ако без да иска, натисне някой бутон.
Мелиса отвори вратата и излезе в коридора. Видя, че няма никой, и излезе от стаята. Прекалено беше изплашена, за да ходи надалеч, но беше решила да изследва пространството около къщата. Трябваше да се насили да узнае повече за света, в който се беше събудила. Вървеше на пръсти по коридора. Чувстваше се полугола в скандалните дрехи, които „майка й“ беше настояла да облече. Молеше се да не срещне никого.
На първия етаж чу гласове откъм салона. Предположи, че хората, нарекли себе си нейни родители и леля, бяха там и говореха за нея. Бързо се насочи към задната страна на къщата. Вече в края на стълбището, тя чу висок смях и веднага се пъхна в стаята близо до него. Беше дълго и тясно помещение, с много блестящи принадлежности и странни кутии. Приличаше на кухня. Край масата две негърки, едната й беше прислужвала в стаята, приготвяха храната и си приказваха.
— Какво е това? — прошепна си Мелиса. — Кухнята е в къщата?
Изключително смутена, тя се измъкна през задната врата. Стъпи върху удивителна тераса, постлана със странен гладък камък, погледна напред и застина.
Точно пред нея, край малка барака, проблясваше езеро с бъбрековидна форма. Беше облицовано със същия камък. Тя пристъпи и докосна неговата чиста, прозрачна вода. Този басейн явно беше направен от хората. Но как? Никога преди не беше виждала такова нещо. Огледа столовете, разположени край него. Представляваха чудати ремъци, прикрепени към украсени метални тръби. Повдигна един. Беше лек като перце. Невероятно!
Чу звук от машина и веднага напусна басейна. Пресече двора, като стъпваше по странна, ниска трева. Насочи се към ограда от високи колчета. Наведе се през летвите и видя в съседния двор един мъж. Носеше странно кепе, плетена риза и скандално къси панталони. Яздеше една машина без коне, която подстригваше тревата.
— Боже господи! — извика Мелиса при невероятната сцена и се запъти към голяма постройка, която приличаше на хангар за карети. Отвори вратата и влезе вътре.
Замръзна на място. Видя три метални чудовища, подобни на бързата помощ, с която се бяха опитали да я отведат. Единият от блестящите зверове беше боядисан в синьо, другият — в бяло, а третият — в зелено. Всички имаха черни гуми и стъклени прозорци, проблясващи в зелено.
Мелиса внимателно изучаваше машините. Страхуваше се някоя от тях да не скочи и да я погълне. Но след като минаха няколко минути и нищо не се случи, тя се осмели да се доближи. Надникна през прозореца на едната и видя две дълги седалки, обвити с кожа.
Какви бяха тези странни файтони? Те нямаха място, където да се прикрепят юздите им. А къде бяха се дянали конете? Тя не виждаше и следа от коне, мулета или други подобни.
Наведе се да разгледа по-отблизо това странно превозно средство. Имаше едно колело, по-малко копие на корабно кормило. Дали това колело не управляваше файтона? Имаше и някакви надписи по таблото.
— Боже господи! — извика Мелиса.
Тази кола сигурно имаше двигател, подобно на влака, и се задвижваше сама, подобно на странната косачка, която беше видяла. Това бяха файтони без коне. Бяха ли възможни такива работи? Може би не, но през 1992… Изведнъж прозря истината. Нямаше никакво съмнение, че е била пренесена в бъдещето.
Чудеше се дали родителите й и Фейбиан са разбрали, че вече я няма в миналото…
— О, боже, какво ще правя сега? — прошепна тя.
Мелиса напусна гаража. Претовареното й съзнание беше зашеметено от въпроси. Как беше се озовала тук — в края на двадесети век? И как да намери пътя към деветнадесети, към който принадлежеше? Не знаеше. Беше толкова объркана.
Дали да сподели проблема си с Джеф или с новите си родители? Всички те изглеждаха толкова добри.
Тръсна глава. Не. Ако кажеше на някого истината, сигурно щяха да я помислят за обезумяла. Щяха да я принудят да влезе в онова метално чудовище и да я откарат в болница. Най-добре да стои в стаята си, да изучава всичко, което я заобикаля, и да изиграе ролята, която съдбата й бе отредила. Може би междувременно щеше да намери отговор на въпросите, които я интересуваха.
Ако онзи хубав мъж, Джеф Далтън, дойдеше отново… Усмихна се и загриженото й лице се просветли. Голям грях ли беше да се радваш, когато истинският ти годеник е изчезнал?
