объркването, Шарлот. Дори доктор Карнес каза…
Ужасяващ писък прекъсна думите му.
— Ще вляза вътре, Хауард — заяви Шарлот. — Мисля, че дори Корпусът по ограмотяване не е причинявал такива страшни мъки.
Още преди Шарлот да хване дръжката на вратата, Мелиса излетя от стаята. Лицето й беше пребледняло, очите — разширени от ужас.
— Мисля, че сега разбрах, майко, татко — каза, останала без дъх, и падна на пода, загубила съзнание.
Когато Мелиса се събуди, в мозъка й изплуваха видения — промишлена революция, две световни войни, прибори за убиване на мухи, ядрени бомби, влакове, самолети, автомобили, ракети, климатични инсталации и шевни машини, сутиени и минижупи, компютри и наркотици. Мозъкът й беше претрупан с информация. Умът й отказваше да проумее всичко това.
След малко, чула нечии ридания, Мелиса отвори очи и видя Шарлот до леглото си. Забравила собственото си неразположение, тя се надигна и седна.
— Майко, добре ли си?
Шарлот гледаше дъщеря си през сълзи. След това внезапно я прегърна.
— Мелиса, миличката ми! Благодаря на Господ, че се събуди. Ужасно се притеснявах за теб, след като припадна. Татко ти отиде да доведе доктор Карнес от игрището за голф.
— О, толкова съжалявам, че ви причинявам такива страдания, майко — тя стисна ръката на Шарлот. — Наистина съм добре. Това беше просто шок от всички онези… неща, които прочетох, разбираш ли? Моля те, не се измъчвай заради мен!
Шарлот само се разрида още по-силно.
— Какво има, майко? — попита Мелиса объркана.
Задавена от сълзи, Шарлот едва можа да изрече:
— Сега си толкова различна, толкова объркана, толкова уязвима и мила!
— Това лошо ли е, майко?
— Лошо? — повтори Шарлот объркана. — Единственото лошо нещо е, че такава много те харесвам.
Мелиса гледаше смаяна плачещата жена.
— След като ме харесваш такава, защо са тези сълзи?
— Защото, когато беше Миси, ти никога не се интересуваше какво мислят или чувстват другите хора. Страхувам се отново да не се промениш — завърши Шарлот нещастно.
Мелиса хвана ръката й.
— Майко, недей да се тревожиш. Аз няма да се променям отново!
В този миг осъзна, че Шарлот никога не трябваше да узнае смисъла на тези нейни думи.
— О, скъпа! — Шарлот отново прегърна дъщеря си. — Истината ли ми казваш?
— Да, майко.
— Никога не сме се разбирали, а ето, че сега сме приятелки — успя да се усмихне през сълзи. — Толкова е показателно. Промяната те направи пет години по-млада, както забеляза Агнес.
Мелиса се усмихна виновно.
— Предполагам, че е така.
Шарлот погали ръката на дъщеря си.
— Помогнаха ли ти книгите, чедо? Намери ли годините, които търсеше?
Мелиса поклати глава във възторг.
— Файтони с криле, картинки, които се движат, машини, които строят къщи. Това наистина са забележителни години!
Шарлот се взираше изумена в Мелиса, после реши, че трябва да се съгласи.
Докато майката триеше сълзите си, Мелиса взе от нощното шкафче снимката, която беше разглеждала предишния ден. Може би сега беше време да научи повече за тази Миси и за всички останали. Подаде я на Шарлот и каза:
— Разкажи ми за това, майко.
Шарлот взе фотографията и се усмихна.
— Снимахте се с Джеф преди няколко седмици. Ходихте заедно на откриването на галерията. Не си ли спомняш това, скъпа?
— Страхувам се, че не.
— Скоро всичко ще си припомниш — увери я Шарлот.
— Надявам се — Мелиса кимна към тоалетката. — Искам да ми разкажеш и за госпожицата на онази фотография. Толкова си приличаме с нея.
— О, забелязала си това, нали? — Шарлот стана, отиде до снимката и я взе. — Това е братовчедка ти Мелиса — наша далечна роднина.
— Разбирам. Кръстена съм на нея, нали?
Очите на Шарлот просветнаха.
— Сега си спомни.
— Не съвсем, майко — заувърта Мелиса. — Логично е да се предположи.
Като гледаше към снимката, майката се усмихна.
— Знаеш ли, приликата между вас двете наистина е необикновена. Всъщност начинът, по който се държиш и разговаряш след падането, почти като че ли… — внезапно остави фотографията на мястото й. — Но това е невъзможно, нали?
Мелиса благоразумно замълча.
— Разкажи ми повече за братовчедката Мелиса — настоя тя.
Шарлот прекоси стаята и седна в края на леглото.
— Нейното семейство Монтгомъри са построили тази къща през 1840 година.
— Разбирам. Фамилията оттогава живее тук.
Шарлот поклати глава.
— Не. Оттогава са живели най-малко седем поколения. Семейството се е преместило от Мемфис преди 1860 година, когато и името се е променило.
— От Монтгомъри на Монроу, така ли?
— Да.
— И как е станало това?
Шарлот се намръщи. Опря ръка на бузата си.
— Всъщност не знам точно. Никой от семейството не е запазил подробни спомени.
Мелиса въздъхна с надежда.
— В такъв случай вие знаете малко за тези Монтгомъри, които са построили къщата?
— Страхувам се, че е така. Имаме няколко стари писма, писани от братовчедката Мелиса.
— Наистина ли? — възкликна момичето.
— Да, а също и малко кореспонденция от първия Монтгомъри, мисля, че се казваше Джон. Писал е до съпругата и дъщеря си.
— О, колко вълнуващо! — възкликна Мелиса.
На Шарлот явно й стана приятно.
— Страхувам се, че това е всичко, което притежаваме.
— Мога ли да видя някога тези писма? — попита Мелиса нетърпеливо.
— Разбира се. Писмата на братовчедката са някъде в твоята стая, а другите — у Агнес.
Мелиса мълчаливо се опитваше да осъзнае тази информация. Внезапно изпука с пръсти и попита:
— Но след като семейството се е преместило, защо живеем в тази къща?
— Наистина ли не си спомняш? — попита Шарлот.
— Не, майко.
— Добре. Много скоро след като се оженихме с баща ти в Бирмингам, свекър ми почина и Хауард наследи значителна сума. Отдавна беше намислил да започне свои бизнес. Посетихме няколко града в южните щати, за да търсим подходящо място за фабриката, която искахме да основем. Най-удобен ни се
