Глава 9
— Добро утро, майко, татко.
На следващата сутрин Хауард и Шарлот Монроу видяха дъщеря си в коридора пред трапезарията. Хауард се втурна и разпери ръце да я прегърне.
— Миси, скъпа, ти си станала! Чувстваш ли се по-добре?
Тя кимна сковано.
— Вярвам, че нещата се поизясняват, татко — и добави внимателно: — Ако не те притеснявам, бих те помолила да ме наричаш Мелиса.
— О, разбира се… Мелиса.
Шарлот се понесе към тях. Озадачена оглеждаше странното облекло на дъщеря си, която беше облякла лъскава черна вечерна рокля, дълга до земята, беше обула зелени велурени боти до глезените и беше наметнала розова жилетка. Косата й беше вдигната в прекалено старомоден кок.
— Миличката ми! — със съчувствие промълви Шарлот — Трябва да кажа, че облеклото ти е доста необичайно.
— Съжалявам, майко — отговори Мелиса. — Това е най-доброто, което намерих. Останалите дрехи са доста безвкусни.
Двамата родители си размениха смутени погледи. След това Хауард хвана дъщеря си за ръката и я поведе към масата.
— Трябва да закусиш, детето ми.
— Благодаря, татко — каза тя, когато й помогна да седне. — Трябва да си призная, че умирам от глад.
Родителите заеха отново местата си. Възцари се неловка тишина. Шарлот наля на дъщеря си чаша кафе, а Хауард побутна към нея подноса с кифличките.
— Казваш, че нещата са станали по-ясни, така ли? — попита Хауард.
Мелиса отпи малка глътка кафе.
— Да, татко.
— Тогава трябва да попитам… Защо не искаш да те наричаме Миси и защо не ни наричаш мамче и татенце както преди?
Мелиса прехапа устни. Такива въпроси бяха неизбежни, но тя не знаеше почти нищо за жената, в чийто живот така мистериозно се беше пренесла. Нямаше представа и за удивителната 1992 година, в която очевидно живееше.
— Не искам да ви плаша неоснователно, но истината е, че след падането не си спомням за вас.
— О, скъпа! — възкликна Шарлот.
— Съжалявам, че чувам това, мила — добави загрижено Хауард.
— Въпреки всичко — продължи Мелиса, — решила съм да ви приема като свои родители. Вие сте толкова любезни — довърши мило тя.
Двамата бяха прекалено смаяни, за да коментират.
— Нужна ми е вашата помощ — продължи Мелиса.
— Каквото кажеш, миличка — успя да изрече Хауард.
— Освен че не си спомням нищо за вас, изглежда, ми се губят няколко години — тя се изкашля и добави под носа си. — Сто и четиридесет.
— О, скъпа! — възкликна Шарлот. — Наистина трябваше да те закараме в болницата, за да прегледат главата ти…
— Майко, аз не съм побъркана — възрази настойчиво Мелиса. — Моля ви, не ме отвеждайте в лудницата!
Шарлот се хвана за гърлото.
— Ние никога не бихме могли…
— Все още съм доста объркана — продължи Мелиса. — Нужни са ми… книги.
— Книги? — повториха едновременно и двамата.
— Да, за липсващите ми години. Надявам се, като ги прочета, да си припомня някои неща — след това попита неуверено. — Не е ли така?
— Разбира се, детето ми — отговори Хауард.
— Сигурно е така — добави Шарлот.
— Имаме ли в къщата… библиотека?
— И това ли си забравила? — попита Шарлот.
— Аз знам къде беше… — промърмори колебливо Мелиса.
— Къде е била? — неспокойно попита Шарлот.
— Не се притеснявай, скъпа. Ще те заведа в библиотеката веднага след закуска — обеща Хауард.
Мелиса се усмихна признателно и се пресегна да хване ръката на баща си.
— Благодаря, татко.
— Има ли нещо друго, което бихме могли да направим за тебе? — попита Шарлот.
Мелиса засия.
— Предполагам, че би било хубаво да видя Джефри отново.
— Той ще дойде след обяд — увери я Хауард. — Първо трябва да отведе майка си на църква.
— О, тогава днес е неделя?
— Да, скъпа.
— Мислех, че вчера беше неделя — объркана продума девойката.
— Не, вчера беше събота — каза Хауард.
Лицето на Мелиса повехна.
— Няма ли да ходим днес на служба в църквата?
Двамата родители се спогледаха объркани. Знаеха, че никакви доводи, дори физическо насилие, не можеше да убеди Миси, че трябва да ходи на църква.
Хауард се изкашля.
— Помислихме, че поради обстоятелствата, е по-добре днес да не ходим на църква. Знаеш, че все още не се чувстваш добре.
Мелиса кимна.
— О, да, разбирам. Разумно решение, татко. Въпреки това може би ще трябва да прекарам поне два часа в мълчаливи молитви и изучаване на Библията.
— Два часа? — изохка Шарлот.
— В мълчаливи молитви? — изрече Хауард.
— И изучаване на Библията? — продължаваше да се чуди Шарлот.
Мелиса кимна сериозно.
— Вие двамата, предполагам, с удоволствие ще се присъедините към мен?
Шарлот и Хауард гледаха изумено.
Около девет сутринта Мелиса вече се беше настанила в библиотеката. Хауард беше поставил пред нея енциклопедията и годишниците.
Цяла сутрин се чуваха възклицанията и истеричните и коментари: „Господи, електрификация!“ или „О, небеса! Човек се разхожда по Луната!“, или „Не може да бъде, това е бомба!“, или „Исусе Христе, машина да мие чинии?“
Шарлот и Хауард стояха в коридора, слушаха ужасени и кършеха ръце.
— Трябва да направим нещо, Хауи — напрегнато прошепна Шарлот. — Някои би помислил, че библиотеката ни е Испанската инквизиция. Бедното дете, крещи така, сякаш издъхва.
Хауард се почеса объркан.
— Тя искаше само да прочете малко книги. Каза, че й се губят няколко години.
— Звучи така, сякаш си е загубила ума — отвърна Шарлот. — Защо се държи толкова странно? Прекалено добре я познавам. Това не е момичето, което ръководеше фабриката.
Хауард попи потта по челото си с кърпичка.
— Наистина, поведението, а и речникът на дъщеря ни, са някак необичайни. Това е просто от
