стори Мемфис. Тогава Хауард разбра, че всъщност корените на рода му са оттук. Представи си радостта ни, когато разбрахме, че се продава и старата семейна къща.
— И тогава я купихте?
— Да. Оттогава живеем тук. Ти си родена и отгледана в нея, мила.
— Колко интересно — каза Мелиса. — Да живееш в къщата на своите предци. Сигурно се чувствате така, сякаш Господ е чул молбите ви.
Шарлот поклати глава учудено.
— Просто не мога да разбера промяната у теб. Преди никога не проявяваше интерес към генеалогията, а още по-малко към религията.
— О, да, майко — усмихна се Мелиса. — Изглежда, ставам специалист и в двете области.
Глава 10
Малко по-късно се появи Хауард Монроу, който водеше доктор Карнес, все още облечен като за голф. Навъсен, лекарят се качваше без желание нагоре по стълбите към стаята на Мелиса. Когато влезе при нея, проведе с пациентката си кратък, но ожесточен спор по въпроса да постъпи ли в болница или не. След няколко учтиви, но твърди отказа от страна на болната, той вдигна ръце. Прегледа я набързо, заяви, че „би могла да живее“ и си отиде.
Половин час по-късно Шарлот й съобщи, че Джеф е пристигнал и я чака в салона. Прекалено развълнувана, Мелиса не можеше сама да се облече и да се среши. Майка й й помогна.
Докато слизаше по стълбите, Мелиса почувства, че предстоящата среща я вълнува. Чувстваше се неудобно в оскъдните дрехи, които майка й настоя да облече. Правата светлосиня пола едва покриваше коленете й. Бялата й блуза обаче беше закопчана догоре. Беше обула отново онези странни прозрачни чорапи и ниски кожени пантофи. Не стигаше това, ами Шарлот беше накъдрила косата й около челото и раменете с един странен уред, наречен „електрическа маша“. Чудното нещо не се беше загряло от някакъв фенер. Горещината му дойде от специална жица, през която течеше силата, наречена „електричество“. Интересно й беше да гледа този уред, но се чувстваше неловко с новата си прическа. Беше привикнала да носи косата си на кок.
Когато стъпи на последното стъпало, Мелиса погледна същата малахитова плочка, която тя и баща й бяха „кръщавали“ в същата тази къща преди два дена. Беше очарована, че камъкът е още тук след сто и четиридесет години. Дали беше ударила главата си в същата колона, когато беше паднала? Ако беше така — какво трябваше да се случи? Погали полираната повърхност на овалния камък, но нищо не стана.
Пристъпи в салона загрижена. Сърцето й подскочи от радост, когато видя Джеф, изправен до прозореца. Стоеше с гръб към нея. Слънчевите лъчи очертаваха деликатния му профил и танцуваха из гъстата му коса. Синият костюм подчертаваше красотата му. Изглеждаше толкова елегантен и властен. Тя го гледаше и се наслаждаваше на чувството на доверие, спокойствие и удовлетворение, което я обземаше в негово присъствие.
— Джефри… — извика колебливо.
Той се извърна радостно. Заслепи я светлината на засмените му очи.
— Миси… всъщност Мелиса, скъпа! — прекоси бързо стаята и я целуна по бузата. — Как се чувстваш?
— Много по-добре, благодаря — отговори усмихната тя. „Особено когато си тук“, добави мислено. — А ти как си?
— Аз съм добре, скъпа. Ти си тази, за която всички се безпокоим — изражението му стана загрижено, когато той повдигна косата й и нежно докосна подутината на челото й. — Майка ти ми каза, че днес си припаднала отново. Идвал е докторът.
— Това беше последица от… свръхдоза информация — увери го тя. — Годините… разбираш ли? Доста от тях ми се губят.
Той се обърка напълно.
— Годините? Свръхдоза?
— Ще ти обясня.
— Надявам се — усмихна се и взе ръката й. — Нека да седнем.
Двамата седнаха на старинния диван.
— Първо, сигурна ли си, че си добре? — попита Джеф загрижено.
— Добре? — попита тя плахо.
— Да, как се чувстваш?
— О, чувствам се добре, благодаря — увери го тя.
Той стисна ръката й.
— Сега по-малко ли си объркана, скъпа?
Тя кимна.
— Тогава ми разкажи за онези години, за които ми спомена.
— Загубила съм доста от тях…
— Искаш да кажеш, че не си ги спомняш? — изумен попита той.
— Да. Предполагам — да. Обаче се опитвам да ги възстановя — намръщи се тя. — Успях да науча доста в библиотеката днес. В енциклопедията…
Джеф се подсмихна.
— Разбирам. И това беше причината да припаднеш? Прекалено много информация? Претоварване на веригата, така да се каже.
Тя се замисли за момент и изпука с пръсти.
— Искаш да кажеш, подобно на електричеството, което тече в машата?
Той се разсмя.
— Точно така.
Тя кимна сериозно.
— Да, предполагам, че това беше причината.
Усмивката му премина в загрижена гримаса.
— Тогава наистина имаш амнезия.
Очите й се разшириха.
— О, сигурна съм, че не е така.
— Спомняш ли си какво означава амнезия?
Тя прехапа устни.
— Не, но ако я имам, как мога да си я спомня?
Джеф седеше безпомощен. Облегна се назад и избухна в смях.
— Нещо погрешно ли казах? — попита тя унило.
Джеф взе ръката й и я целуна.
— Разбира се, не, скъпа. Всичко, което казваш, е правилно. Толкова си очарователна!
— Наистина ли? — попита тя съсредоточено.
— Да — погледна я загрижено. — Но тази амнезия е опасна работа.
Тя се начумери.
— Звучи сериозно.
— Наистина ли не си спомняш нищо за родителите или нещо друго отпреди падането?
Тя се усмихна.
— Страхувам се, че е засегнато преди всичко душевното ми равновесие. Упорито се опитвам да се аклиматизирам. Най-трудно свиквам с необикновените приспособления.
Той изглеждаше учуден.
— Приспособления?
— Да. Машините, които почистват килимите, водата, която тече по тръбите, телефоните, звънците и лампите… и всичко останало.
Джеф поклати глава удивен.
