крака и отново сред нас.
— Благодаря, татенце — тя огледа стаята и се намръщи. — Къде е бабичката?
— Искаш да кажеш — баба ти? — попита объркана Лавиния.
— Да.
— Още не се е върнала от Начез, скъпа — каза тя.
— Много лошо — измърмори Миси. — Хубаво беше да се видим отново.
Напълно озадачени, Джон и Лавиния си размениха погледи.
Като видя закуската на масата, Миси плесна с ръце.
— О, хайде в атака. Впрочем, на това вие провинциалистите му викате ядене?
— Сигурна ли си, че си добре? — попита Лавиния разтревожена.
— Разбира се, мамо.
Миси тръгна към масата, но се спъна в подгъва си. Джон я сграбчи за ръката и я подхвана.
— Внимателно, скъпа. Не можем да ти позволим още едно падане.
Миси погледна своя нов баща с разбиране.
— Правилно, татенце. Паднах вчера по стълбите, нали? Точно преди сватбата си?
— Значи си спомняш — каза Лавиния.
Миси махна с ръка.
— Да, спомням си — и самоуверено добави: — И нека да ви кажа на вас двамата, че първата крачка винаги е фатална.
Джон и Лавиния бяха напълно изумени.
Тримата се настаниха около масата в трапезарията. Когато Миси отпи първата глътка кафе и огледа старинната мебелировка, разбра, че умира за цигара. По дяволите, тук не би могла да запуши! Беше захвърлена от някакъв назадничав вихър в деветнадесети век. Присъствието й тук не беше толкова романтично, както беше описано в историческите книги и любовните романи. Животът в двадесети век вече ужасно й липсваше. Липсваха и удобствата дори такива банални неща като пастата за зъби и тоалетната хартия.
Джон гледаше дъщеря си как похапва от палачинките и наденицата.
— Скъпа моя, нямаш представа колко се радвам, че започваш да си спомняш някои неща. Може ли да те запитам защо ни наричаш мамо и татенце?
— О, това ли? — Миси отпи глътка кафе. — Не искам да те разочаровам, но след падането паметта ми е като избеляла.
Лавиния въздъхна разтревожена.
— Искаш да кажеш, че все още не си спомняш за нас или за Фейбиан, твоя годеник?
— Нищо няма в главата ми, мамо.
— Можем ли да ти помогнем с нещо? — попита Джон със загрижено изражение.
— Би ли могъл да ми разкажеш за живота ни тук?
— Какво те интересува?
— С какво се занимаваме?
— Отглеждаме памук, разбира се.
— Ах, да! — измънка тя. — Това беше наистина глупав въпрос, нали? Тази сутрин чух звънеца, който прикани работниците на полето — преглътна късчето наденица и продължи: — Откога живеем в този музей?
— Музей? — повтори Лавиния.
— Знаеш какви са младите, мамче — подмаза се Миси. — Винаги са склонни да критикуват.
Лавиния подкани с поглед Джон да продължи.
— Живеем тук от десет години — отговори той. — След като построихме къщата. Не си ли спомняш, че преди два дена майсторът постави малахитовата плочка върху централната колона?
Миси преплете пръсти.
— А-а, камъкът беше поставен там в чест на изплащането на полицата, нали?
— Ето, че си спомни! — възкликна Джон.
— Не, не точно — хвърли подозрителен поглед към родителите си и се обърна към Лавиния: — Кажи ми какво работя аз, мамче?
— Какво работиш ли? — учудена попита тя.
— Да. Как прекарвам времето си?
— О, да. Както всички млади госпожици — четеш, посещаваш църквата или благотворителни организации. Взимаш уроци по пиано, плетеш с приятелките си.
Изражението на Миси стана като на човек, който току-що е стъпил в оборски тор.
— Ти се шегуваш!
— Разбира се, че не.
— Искаш да кажеш, че нямам професия?
— Скъпа моя, не е прието една млада жена да работи — сгълча я баща и.
— Защо не? — възрази Миси. — Да не би жените да са по-малко способни от мъжете?
— Въпросът не е в способностите — тактично отговори Джон. — Просто жената трябва да си знае мястото.
— Глупости! Я ме остави на мира! — заяви Миси.
Джон остана изумен, а Лавиния прикри усмивката си със салфетката.
— И така, какво ще правим днес? — продължи Миси.
— Фейбиан ще дойде да те види — информира я Лавиния учтиво. — Милото момче каза, че ако се чувстваш по-добре, ще те изведе на разходка с каретата.
— Този мръсник! Предайте му от мене, че може да изчезва.
Двамата родители застинаха в ужас.
— Но това е невъзможно — успя все пак да изрече Лавиния. — Ти си сгодена за него. Трябва незабавно да насрочим друга дата за сватбата.
— Не говори глупости — изсъска към новата си майка Миси.
— Какво каза? — попита смаяна Лавиния.
Миси прокара пръсти през косата си.
— Виж, мамче. Независимо дали си разбрала или не, имах много неприятно преживяване преди двадесет и четири часа. Няма да се омъжа за тази мижитурка, та ако ще да е Арнолд Шварценегер!
— Арнолд кой? — попита Лавиния.
— Няма значение — отсече Миси.
— Изразяваш се много странно, скъпа — отбеляза Лавиния разтревожена.
— Добре, независимо от езика ми, годежът е прекратен. Край!
Последва зашеметяваща тишина.
Накрая Лавиния каза със студен глас:
— Страхувам се, че това не може да стане, мила моя.
— Моля? — тонът на Миси също беше леден.
Мрачна решителност се изписа по лицето на Лавиния.
— Заради твоето неразположение, Мелиса, ние с баща ти бяхме доста толерантни към необичайното ти поведение. Очевидно времето за глезене е преминало. Не се заблуждавай. Ти ще се видиш с Фейбиан Фонтено днес и ще се омъжиш за него, Мелиса.
— Само в мечтите ти! — изкрещя дъщерята. — За последен път ти повтарям, мамче, казвам се Миси.
— Договорът беше подписан още при твоето раждане, Миси — добави Джон строго. — Няма да позориш семейството, като не изпълниш задължението си.
— По дяволите! — изкрещя Миси.
Джон скочи на крака. Трепереше от възмущение.
— Забранявам ти да разговаряш така просташки под моя покрив, дъще! В името на небесата, знай своето място! Ти си госпожица.
Когато Миси се намръщи на баща си, Лавиния се подсмихна.
