— Велики боже, говориш така, сякаш не си живяла сред цивилизацията. Нямах представа, че нараняването ти е било толкова дълбоко… Може би трябва наистина да постъпиш в болница.
— Не, Джеф, моля те! — проплака Мелиса. — Доктор Карнес и аз вече спорихме по този въпрос. Той не може да намери нищо обезпокояващо в мен, може би само душевното ми състояние. Дори допуска, че това объркване скоро ще премине от само себе си — прехапа устни и продължи: — Между другото, не съм сигурна, че мога да изляза навън. Има толкова много страшни… неща.
Той стисна ръката й.
— Разбирам, скъпа. Ако мога да ти помогна с нещо?
— Благодаря, Джефри — каза искрено. — Наистина съм ти много задължена. Толкова много неща съм забравила.
Джеф я гледаше в сините очи с отнесен поглед и почувства отдавна неизпитвано желание.
— Забравила ли си това? — попита прочувствено и я прегърна силно.
До този момент Мелиса беше имала емоционални взаимоотношения само с един мъж — Фейбиан Фонтено. Целувките и ласките му я бяха изпълвали с ужас, а с Джеф Далтън сякаш политаше към седмото небе. Почувства се напълно защитена и уверена в ръцете му, опиянена от мъжкото му благоухание. Тялото й се отпусна в топлината на неговото. Когато устните му докоснаха нейните, блаженството беше пълно. Отдаде се на завладяващата нежност на устните му и обви ръце около врата му. Чу неговата въздишка и почувства, че целувката му става по-дълбока. Езикът му се плъзна навътре. Това я замая.
Внезапно той се отдръпна назад. Погледна я със замъглени от страст очи.
— Е?
— Как бих могла да забравя това? — беше останала без дъх.
Той се усмихна радостно.
— О, Мелиса! Толкова си различна! Направо чудесна! — внезапно сякаш облак помрачи погледа му.
Тя взе ръката му.
— Джефри, какво има?
Намръщен, Джеф стана и закрачи из стаята. Обърна се към нея и въздъхна.
— Знаеш ли, коренно си се променила след падането.
— Знам.
— Сякаш си друга личност.
— Разбрах това.
Джеф тежко въздъхна.
— Проблемът е, че такава те харесвам повече.
Тя се усмихна.
— Така каза и майка. Но какъв проблем е това?
— Проблем е, защото… — той стисна юмрук и каза със самообвинение: — По дяволите, такъв съм дръвник!
— Джефри, как можеш да се наричаш така? — извика тя поразена.
— Защото не искам да се излекуваш — тя го гледаше, сякаш не го беше чула. — Не разбираш ли? Когато възстановиш паметта си, ще бъдеш отново Миси.
Тя стана и докосна ръката му.
— Не, Джеф. Аз никога няма да стана отново Миси — увери го нежно.
Той я гледаше с благоговение.
— Как може да си толкова сигурна?
Тя се усмихна унило.
— Просто трябва да ми повярваш.
— Да ти повярвам? Опитвам се да те обикна — прошепна бързо. Грабна я страстно и я целуна отново. Тя отвърна на целувката му нетърпеливо. Ръцете й се движеха по мускулестия му гръб.
След малко той я погледна замаян и каза:
— Чувствам се така, сякаш тялото ми е разнебитено.
— О, скъпи!
Той се усмихна.
— Образно казано.
— По-спокойна съм да го чуя.
— Това е велико чувство — добави той. После се усмихна. — Въпреки че е много загадъчно как съм се влюбил от пръв поглед в жена, която виждам за първи път.
— Любов от пръв поглед? — повтори с треперещ глас тя.
Той я целуна по челото.
— Хайде да определим друга дата за сватбата, скъпа. Точно сега да го направим.
Възторгът и радостта бързо изчезнаха от лицето на Мелиса. Бяха заменени от чувство на вина и мъка. Припомни си предишния си живот и онези, които беше оставила.
— Мелиса, какво има?
— Нужно ми е време, Джеф — отговори тя нещастно. — Всичко е още ново за мен. Толкова съм объркана!
— Но нали още ме искаш в живота си? — думите му бяха пропити със страх.
Отговорът на Мелиса излезе направо от сърцето й.
— О, разбира се, Джефри! Може още да не те познавам съвсем, но те харесвам. Повярвай ми! — и добави срамежливо: — Имам нужда от теб.
Очите му се изпълниха с невероятна радост.
— Господи, боже мой! Доживях да чуя, че се нуждаеш от мене! — тя почувства страстния му трепет, когато се доближи до нея — Не се притеснявай, мила. Няма да бързаме. Трябва да се опознаем един друг. Имаме цялото време на света.
Това беше момент на върховно удоволствие за Мелиса. Но лицето й пребледня от внезапно прозрение, което й дойде наум. Ами ако тя и Джеф нямаха цялото време на света?
Все още се чувстваше объркана от този двадесети век, в който беше попаднала. Но вече обичаше новото си семейство и годеника, с които съдбата я беше събрала. Но съдбата можеше да бъде и променлива. До този момент силите й бяха властвали в живота й с капризна и дори жестока ръка.
Какво ще стане, ако чудесното й пребиваване тук й бъде отнето толкова бързо, колкото й беше дадено?
Глава 11
— Добро утро, мамо, татенце.
Седнали около масата в трапезарията, Джон и Лавиния Монтгомъри погледнаха въпросително към Миси, която беше застанала до вратата. Двамата родители правеха усилие да възприемат странното облекло и необичайното обръщение към тях.
Лавиния стана и избърза към момичето.
— По-добре ли си, Мелиса?
— Името ми е Миси. Да. Нещата вече са по-ясни — отговори тя.
Лавиния огледа необичайното облекло на дъщеря си — дългата до земята рокля от зелена коприна беше деколтирана и вталена.
— Не си ли неподходящо облечена за закуска, скъпа?
Миси сви рамене и попипа гънките на издутата рокля.
— Мислех, че така се обличат всички красавици от Юга. В „Отнесени от вихъра“…
— Отнесени от какво? — попита Лавиния изумена.
— О, няма значение. Искам да ти кажа, мамо, че няма да се преобличам. Толкова е трудно да слагаш корсет. Нямам намерение да преминавам през тази мъка отново.
За момент Лавиния занемя.
Джон усмихнат се присъедини към тях.
— О, нека момичето да облича каквото поиска, Вини — смъмри жена си той. — Доволен съм да я видя на
