— Не бъди прекалено строг към момичето, Джон. Не си ли забелязал как изненадващо се е променила? Сега има характер.
— Дори прекалено много — измърмори Джон.
— Помисли как ще се забавлява Фейбиан с нея! — добави Лавиния със смях. — Не мога да дочакам да видя фойерверките.
— Нямам намерение да се виждам с него, мамче — настоя Миси.
— О, ти ще се видиш с него, скъпа — увери я Лавиния.
Миси продължи да спори с новите си родители през цялото време, докато закусваха. Накрая захвърли яростно салфетката и изхвръкна от стаята. В коридора се спря до централната колона. Вторачи се в биволското око от зелен малахит — красивия камък, който беше запомнила от живота си в настоящето. Колко прекрасно, че плочката е била прикрепена преди два дена. Дали Мелиса беше ударила главата си в колоната и се е пренесла в 1992 година? Ако е така, какво значение имаше това? Миси погали камъка, но нищо не се случи. Все пак стори й се, че камъкът премигна странно.
— Припомняш ли си, скъпа?
Към нея се беше приближил баща й.
Той наистина беше много добър човек, с благородно излъчване. Имаше очарователна брадичка и блестящи сини очи.
— Опитвам се да си припомня — отвърна усмихната тя.
Той погледна камъка.
— Знаеш ли, това парченце малахит е къс от истински египетски талисман.
— Талисман — повтори Миси и внезапно нещо си припомни. — Нямаше ли този камък…
— Магически способности? — усмихна се той. — Наистина е така.
Миси почувства как се изчервява.
През цялата сутрин Миси изследва семейната библиотека. Претършува огромните шкафове и намери творби на Мелвил, Дикенс, Браунинг, Бронте и други писатели от деветнадесети век. Нямаше и следа от литература за нейното време. Прочете генеалогичните изследвания на семейството и научи, че Монтгомъри са емигрирали от Англия през 1800 година, но на своя проблем отговор не намери.
Замисли се за новите си родители. Върху устните й се появи гузна усмивка, когато си спомни разправията с тях тази сутрин. Осъзна колко различни бяха от родителите, които беше оставила зад себе си. Вкъщи винаги успешно беше налагала волята си над Шарлот и Хауард. По дяволите, дали ги беше загубила завинаги? За разлика от тях, Джон и Лавиния се отнасяха към нея с любяща твърдост. Нямаше да успее да дърпа конците както си иска. Въпреки това обаче, тя харесваше техния силен дух и стремежа им да наложат волята си. Но ако си въобразяват, че ще я принудят да се омъжи за Фейбиан Фонтено, сбъркали са! Нямаше намерение да погубва живота си с това четириного.
Точно по този въпрос щеше да има неприятности, които не беше очаквала. По-късно същата сутрин Миси лежеше на кревата в стаята си. Бореше се с досадата, когато нахълта Лавиния.
— Чудесни новини, скъпа, Фейбиан е тук и те очаква долу в салона — съобщи тя чаровно.
— Предай му, че може да чака, докато се вкочани — отговори Миси също толкова учтиво.
Лавиния се изкиска.
— Аз очаквах това. Казах на доброто момче, че ако откажеш да слезеш, той може да се качи горе при тебе.
Миси светкавично седна на леглото.
— Не си го направила!
— Напротив, точно така му казах — отговори Лавиния. — Уверявам те, че ако го принудиш да се качи тук, няма да му хареса. Фейбиан има доста труден характер.
— По дяволите! — Миси скочи на крака. — Добре, ще сляза да се видя с този дръвник. Но само за да му кажа да върви по дяволите.
Миси се втурна към вратата, като два пъти се спъна в полата си.
— Леле, мамче, как се оправяш с тези дяволски фусти? — извика, напусна стаята и тръшна вратата.
Лавиния се заливаше в смях.
Когато нахълта в салона, срещу нея стоеше Фейбиан и се усмихваше. С ослепително белите си зъби изглеждаше малко подличък и лъснат, като Кларк Гейбъл в „Отнесени от вихъра“. Беше облечен в кафяв редингот и бежови панталони, копринена риза и черна връзка.
— Добър ден, скъпа Мелиса. Надявам се, че се чувстваш по-добре — въпросът му беше пропит с циничен хумор.
Миси успя да запази ледено изражение, въпреки че сърцето й трепна от дълбокия му глас и искрите смях в тъмните очи.
— Името ми е Миси. Имах по-добър ден, благодаря — а мислено добави: „Всъщност имах по-добър живот.“
Той се изхили и пристъпи напред.
— Сега, след като съм тук, бихме могли да променим положението.
Миси се изсмя.
— Иска ти се. Слязох долу, защото майка ми ме принуди — и с престорена усмивка добави: — И за да ти кажа, господине, да вървиш по дяволите.
Той подсвирна.
— Май не сме в добро настроение днес?
— А също и нямаме време — отсече Миси. — Затова, ако ме извиниш…
Тя се обърна да напусне стаята, но Фейбиан хвана ръката й и я изви зад гърба.
— Почакай малко, Миси.
Тя го изгледа кръвнишки.
— Остави ме да си вървя, нахал такъв!
— Наистина ли мислиш, че можеш да се отървеш от мене толкова лесно? — очите му я гледаха насмешливо. — Но ти забравяш, че съм много по-силен от тебе. Да не говорим, че съм по-възрастен и по- умен.
— Ха! Я ме остави на мира. Ти си най-нахалният, най-саможивият…
— Ей, Миси — смъмри я той, — ако продължаваш да изливаш яда си толкова предателски, ще бъда принуден да затворя прекрасната ти уста — той я придърпа по-близо и се загледа в устните й многозначително.
— По дяволите, остави ме да си вървя! — гласът й издайнически трепна, както и цялото й същество.
Той се усмихна вбесяващо.
— Ще те пусна само ако обещаеш, че няма да бягаш отново.
— Добре! — извика тя ядосана.
— Добре? — повтори той озадачен.
— Съгласна съм с твоите условия, господин Фонтено. Само махни мръсните си ръце от мен.
Той я пусна и се усмихна.
— Как е подутината на челото ти?
— Още черна и виолетова, благодаря.
Той критично изгледа балната й рокля.
— Доста странно облекло за разходка с карета.
— Свършвай с приказките, Фонтено.
— Само се опитвам да те разсмея, скъпа.
— Ще се засмея, като си отидеш.
Той само повдигна вежди и изтръска несъществуващия прах от ръкава си. Тя повдигна ръце и попита:
— Какво искаш?
