част от капитала на компанията. Неумението да се владее й струваше скъпо, а Джордж ставаше богат. Без съмнение, той го заслужаваше, защото проявяваше търпение към нея. Защо трябваше да бъде такава кучка? Нейният терапевт се опитваше да разбере чувствата й. Помагаше й да си обясни защо толкова често страдаше от потискащ гняв и пасивна враждебност.
Състоянието й може би се дължеше на факта, че напоследък имаше постоянно усещане за болка. Тук никой нямаше нужда от нея. Чувстваше се изолирана от света, в който живееше. Приличаше на излишно късче, останало след нареждане на мозайка. Търпеливите й, дълго страдали родители не се нуждаеха от нея. Те сигурно предпочитаха по-покорна дъщеря, а тя беше като шило в торба.
Предприятието също не се нуждаеше от нея. Там се чувстваше като скърцащо, самотно винтче. Джордж Шмидт беше достатъчно способен, за да се справя и сам.
Най-потискащото беше, че и годеникът й, Джеф, също нямаше нужда от нея. Той беше мил, чувствителен и честолюбив мъж. Миси знаеше, че се жени за нея преди всичко по настояване на семействата. Целта беше да се обединят двете стари фамилии в Мемфис — собственици на преуспяващи компании: Заводът за сачмени лагери на Монроу и Заводът за стоманени тръби на Далтън. Това щеше да бъде голямо събитие за града, превърнал се във важен търговски център на Юга. Всичко изглеждаше естествено и неизбежно, въпреки че двамата си подхождаха както ябълковият сладкиш и футболът.
Миси трябваше да си признае, че Джеф просто не беше за нея. В приятелството им нямаше конфликти, защото той винаги се съгласяваше с нея. Разбира се, Миси не би желала мъж от друг тип. Своенравна и свободолюбива жена, тя не понасяше глупаците.
Беше се лепнала за Джеф, защото беше внимателен, съвършено различен от другите самовлюбени мъже, с които дружеше в миналото. Но Джеф беше прекалено уравновесен. Понякога тя изпитваше перверзен глад за скандал, за наистина долнопробна сцена — просто за прочистване на въздуха. Липсата на секс в техните отношения също я безпокоеше. Може би той щеше да направи нещо по този въпрос тази вечер…
С въздишка на вина тя запали друга цигара. Джеф беше добър човек, а тя наистина трябва да е самовлюбена и опърничава глупачка, за да мисли по такъв груб начин за него. Може би това беше просто предсватбена паника. Всичките й съмнения щяха да изчезнат, след като се оженят и заминат на сватбено пътешествие.
Тържеството щеше да се състои в нейната стара семейна къща. Миси и родителите й живееха в огромна, възстановена в гръцки стил, сграда, построена през 1840 година в плантация за памук, собственост на някакви далечни роднини на фамилия Монтгомъри. Майка й беше съхранила кутия със стари писма, принадлежали някога на нейна братовчедка от петдесетте години на деветнадесети век.
Миси обичаше да чете описанията на девойката за безгрижния живот в онази епоха, дори често си мечтаеше да живее в онези предвоенни години. Утре щеше да облече точно копие на сватбената рокля на далечната си братовчедка. В кутията беше съхранила и измачканата фотография на Мелиса от деня на нейната сватба. Беше поразена от приликата си с нея. Като че гледаше себе си, магически пренесена в онези времена.
Усмихна се при тази мисъл. Дали щяха да бъдат доволни всички, ако изчезнеше?
Сватбата на Мелиса е била на 29 февруари 1852 година, според надписа на гърба на фотографията. Високосна година. Когато Миси откри, че и 1992 е високосна, реши, че щеше да бъде наистина символично, ако и нейната сватба се състои на същата дата. Дали някога внуците й щяха да се смеят, след като откриеха, че тя и братовчедката Мелиса се бяха омъжили в една и съща къща, в една и съща сватбена рокля, в един и същи ден… но с разлика от сто и четиридесет години.
Когато зави в алеята към разкошната къща на родителите си, все още я следваше чувството, че се е пренесла в онова далечно време. Двуетажната постройка се изправи срещу нея с ослепително белите си, величествени колони. Орлови нокти се виеха около дървени решетки. Магнолии, дрян и азалии разпръскваха опияняващ аромат. Двама работници миеха предните прозорци — подготвяха ги за утрешната сватба. Сякаш нещо я стисна за гърлото.
Паркира зеления си ягуар пред къщата, излезе от колата и забърза нагоре по стълбите, наслаждавайки се на свежия полъх на бриза.
Няколко прислужника лъскаха мебелите и чудесните антики от палисандрово дърво в огромния салон и трапезарията. Във въздуха се смесваха аромати на полирани мебели, чисти прозорци и цветя.
Точно срещу себе си видя баща си — строен и сивокос. Стоеше до централната колона на витата стълба и внимателно лъскаше плочките на колоната с носната си кърпа.
Миси се усмихна. Винаги се беше възхищавала на една от плочките: зелен малахит със странни концентрични кръгове. Когато Миси беше малко дете, баща й за пръв път й разказа легендата за този камък. В древни времена бил поставен върху централната колона в чест на изплащането на полицата за къщата. Баща й беше споменал, че късчето е фрагмент от истински египетски талисман.
Хауард вдигна поглед към дъщеря си и се усмихна.
— Здравей, скъпа. Радвам се да те видя толкова рано у дома. Готова ли си за утре?
Миси изтича към баща си, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата.
— Джордж буквално ме изгони от фабриката. Пречех му, както винаги.
Баща й се подсмихна.
— Предполагам, че това му е донесло още едно богато възнаграждение.
— Правилно предполагаш — Миси се огледа наоколо. — Къде е мамчето?
— Уточнява някои последни подробности с цветарите и доставчиците — той се изкашля неловко. — Надявам се, че Джордж все пак ще присъства на сватбата?
— Не успях да го изплаша толкова… ако това искаш да попиташ — Миси въздъхна. — О, татенце, ти и мама винаги сте били толкова добри с мене, а аз съм само… една болка.
Баща й я погледна дяволито.
— Не си толкова лоша, скъпа. Повярвай ми!
Тя извъртя очи.
— Дори и когато ме изгониха от пансиона, защото пушех в библиотеката? Или когато се скрих в един от камионите за доставка и се спрях чак в Ню Орлиънс? Или в деня, когато взех шофьорска книжка и потроших твоя кадилак?
Баща й се усмихна.
— Какви са тия пристъпи на закъсняло съжаление? Не ти отива да се самообвиняваш — той присви очи. — Надявам се, че това внезапно разкаяние не е резултат от терапията? Сеансите би трябвало да те карат да се чувстваш по-добре.
— О, не знам, татенце. Опитвам се да бъда по-строга към себе си — тя се намръщи. — Джеф може би трябва да бъде съжаляван. Каква ли съпруга ще излезе от мен?
Баща й я изгледа с укор.
— Забелязвам, че никой не насилва този млад мъж да застане пред олтара.
Миси махна с ръка.
— Той се жени за мене само защото двете семейства винаги са искали този брак. Джеф е толкова честолюбив и достоен мъж. Сякаш не живее в днешното време.
— Ти заради тези му качества ли се жениш за него?
— Да, но въпросът е, той защо се жени за мен.
Хауард стисна ръката й.
— Дай на младежа повече шанс. Няма да е пресилено, ако кажа, че той не би устоял да се влюби в такова чудесно създание, каквото си ти. Може да имаш своите недостатъци, Миси, както всеки от нас, но в сърцето си, ти си достойна млада жена. Трябва да знаеш, че майка ти и аз винаги сме те обичали много.
— Знам това, татенце — тя го погледна неуверено. — Но аз изобщо не приличам на вас.
— Миси, ти винаги си правила неверни предположения. Прекалено си строга към себе си.
— Така ми каза и Джеф — а в мислите си добави, че такава е била преди всичко към родителите си.
Хауард привърши с лъскането на плочката и погледна към дъщеря си с любов:
— Ето, всичко ще свети в утрешния ден, дори и този красив древен камък. Не мога да ти опиша колко
