— Фейбиан, струва ми се, че искаш да ми кажеш нещо? Изглеждаш доста мрачен тази вечер.
— Така ли? — кръстоса той войнствено ръце. — Скъпа, не очакваш ли с нетърпение нашето сватбено пътешествие?
Тя промърмори, като гледаше надолу:
— Сигурна съм, че където и да ме заведеш, ще ми бъде хубаво с тебе.
Лицето му потъмня от гняв.
— Миличка, опитай се да обуздаеш радостта си от мисълта за нашата сватба!
Тя погледна настрани обезпокоена.
— Съжалявам, Фейбиан. Не исках да те накарам да се почувстваш нежелан.
Нейното огорчение и извинение сякаш отприщиха гнева му. Той се нахвърли върху нея:
— Не искаш да се чувствам нежелан? Каква друга възможност имам? Ти просто трепериш от страх и отвращение всеки път, когато се доближа до тебе. Потръпваш от ужас, когато те целуна. Ти толкова искаш да се омъжиш за мене, колкото престъпникът иска да увисне на бесилката.
Мелиса се бореше със сълзите, които резките му и жестоки думи предизвикаха.
— Фейбиан, извинявам се, че бях толкова… студена. Но, моля те, трябва ли да ми крещиш така в навечерието на нашата сватба?
— Трябва ли да крещя? — сега Фейбиан наистина крещеше. — По дяволите, жено, къде е справедливото ти възмущение? Докога ще бъдеш такова безгръбначно? Кълна се, че не съм срещал друга жена, толкова лицемерна и безволева. Ако хвърля по главата ти метален чайник, ти само ще се извиниш, че си била на пътя ми!
Мелиса го гледаше смутена и кършеше ръце.
— Защо се жениш за мен, след като никога не си ме харесвал?
Фейбиан стисна юмруци и успя някак да потисне внезапния импулс да изтърси истината.
— Жребият е хвърлен! Изглежда, не можем да избягаме от съдбата си.
Мелиса кимна нещастна.
— Така е!
— Ще се оженим утре сутринта — продължи той навъсен, — а след обяд ще заминем на нашето щастливо сватбено пътешествие.
Мелиса преглътна и се осмели да попита:
— Къде ще ме отведеш, Фейбиан?
Усмивка на отмъстително задоволство се разля по лицето му.
— Имам намерение да те заведа на сафари в Африка, скъпа моя.
— С-сафари? В Африка? — Мелиса беше изумена.
— Да. Ще отпътуваме до Златния бряг, където ще ловуваме слонове с туземците.
— Фейбиан, ти се шегуваш!
— Ни най-малко. Няма ли да ти бъде приятно да се разходиш с мен из дивите храсталаци?
— Това не може да бъде! — извика Мелиса. — Изборът ти за сватбено пътешествие е… ужасен. А желанието ти да дебнеш…
— Какво? Моля те да ми кажеш, скъпа — усмихна се презрително Фейбиан.
Сълзи напираха в очите на Мелиса.
— Що за желание да стреляш по тези големи безобидни животни?
— О, за бога! Така накърнявам твоята чувствителност, нали мила? Знаех, че си ограничена, но сега се убеждавам, че се женя за страхливо, малодушно стайно цвете!
Тези думи накараха Мелиса да скочи на крака. Трепереше от болка и огорчение.
— Как можа да кажеш такова нещо?
— Казах истината — излая той. — Въпросът е ще ме придружиш ли като покорна съпруга, или просто ще отменим тази нежелана сватба.
Мелиса ожесточено хапеше устни.
— Фейбиан, тези слонове не са ти направили нищо. Как ще стреляш по тях?
— Много лесно, дете — отвърна Фейбиан. — Със специална пушка.
— Но това е несправедливо!
Той повдигна вежди.
— Не ме предизвиквай!
Мелиса вече ридаеше.
— Много добре, Фейбиан Фонтено! Ще дойда с теб в Африка. Но не си мисли, че ще ме принудиш да участвам в жестоките ти развлечения!
Тя влетя в къщата.
— По дяволите! — изруга той, останал сам, и удари с юмрук близката колона. Проклинаше се за садистичната си бруталност, с която разплака Мелиса.
Всъщност той нямаше намерение да води Мелиса В Африка. Но някаква жестока част от неговата същност го накара да я предизвика да прекрати годежа. Защо винаги се съгласяваше с него за всичко? Защо никога истински не се пребори с него? Защо не го изпрати по дяволите, когато заслужаваше? Мразеше се, защото това нежно създание винаги предизвикваше най-лошото у него.
Тормозеше го постоянен страх, че техният брак ще бъде истинско нещастие. Но каквито и непростими неща да вършеше той, Мелиса нито веднъж не се съгласи да отмени сватбата. Той също не можеше да бъде такъв мерзавец, че да не се подчини на споразумението, подписано преди много години от техните семейства.
Мъка сграбчи сърцето му, когато си спомни за родителите си. Бяха умрели преди две години от жълта треска. Сега живееше в семейната плантация с възрастните си баба и дядо. Те бяха болнави, слаби и безкрайно старомодни, Фейбиан знаеше, че ако осуети заплануваната сватба, щеше да разбие сърцата им. Това щеше да опорочи и паметта на родителите му. Той можеше да предизвика Мелиса да го отблъсне, но никога нямаше да я унижи и опозори, като разтрогне годежа.
Ставаше все по-мрачен като сенките в нощта. Всеки път, когато я докоснеше, тя се свиваше от страх. Беше срамежлива, затворена в себе си девственица, която трябваше да бъде ухажвана и съблазнявана, а той беше мъж на силните чувства, свикнал да получава това, което поиска, и нямаше търпение да се занимава с треперещи девици.
Бракът им беше обречен, но нямаше друг изход.
Късно същата нощ, когато къщата беше тъмна, Мелиса слизаше дебнешком по стълбите, обзета от паника и безнадеждност. Беше се наметнала с пелерината за пътуване и носеше куфар, но нямаше представа къде ще отиде. Ужасът от мисълта за утрешната сватба с Фейбиан я караше да забрави останалите си грижи.
Стигнала до централната колона, тя спря. Отново й се стори, че странният камък й намигна. Спомни си колко развълнуван беше баща й по време на тяхната малка церемония. Колко горди бяха родителите й с предстоящата сватба!
Сърцето й се изпълни с болка, с противоречиви чувства.
Внезапно Мелиса разбра, че не може да разочарова родителите си. Фейбиан беше прав — не могат да избягат от съдбата си. Сълзи се стичаха по лицето й. Взираше се в малахитовия камък и шепнеше пресипнало:
— Бих желала да съм навсякъде, но не и тук!
Мелиса се втурна нагоре към стаята си. Прекара нощта в пречистващи отчаяни ридания и безнадеждни молби!
Глава 3
Сто и четиридесет години по-късно Джеф Далтън и Миси Монроу стояха до същата колона и се целуваха. Двамата се бяха върнали от вечеря. Миси беше облечена в черна вечерна рокля и обувки с висок ток, Джеф — в тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка.
Миси се притискаше плътно към Джеф. Устните й сякаш го поглъщаха. Опитваше се да прелее в него най-хубавото от себе си. Отговорът му беше повече от сдържан. Устните му оставаха плътно затворени,
