омилостиви го вбесяваха още повече. Въпреки че не обичаше да си го признава, той й беше направо противен. Двамата нямаха нищо общо помежду си. Бракът им беше обречен…
На всичкото отгоре щеше да дойде тази вечер да говорят за сватбеното пътешествие. Тази мисъл я разтърси и хвърли в нови отчаяни ридания.
Мелиса страстно желаеше да избяга от съдбата си, но дълбоко религиозна и предана на семейните традиции, тя не можеше да разочарова родителите си, като се откаже от сватбата. Брачното споразумение беше подписано още при нейното раждане. Молеше се да събере сили и да преживее някак предстоящото събитие.
— Мелиса, дете мое, какво става с тебе?
На масата същата вечер нещастната девойка погледна извинително към майка си. Вече трети път разливаше чашата си с вода.
— Съжалявам, майко — смутена се извини, като се опитваше да помогне на Джоузеф да почисти.
— Овладей се, дъще! — скара се Лавиния. — Защо държим прислуга, ако не я караме да работи.
— Да, майко — Мелиса кротко отпусна ръцете си в скута и се усмихна притеснена на прислужника.
Баща й докосна леко устните си със салфетката и съчувствено погледна дъщеря си.
— Не бъди толкова сурова към момичето, Вини! Съвсем естествено е преди сватбата си човек да нервничи.
— Предсватбени притеснения! — изсумтя Лавиния. — Както се държи тази вечер, сигурно ще излее супника върху главата на Фейбиан през първата им брачна нощ.
Мелиса трепна при тази ужасяваща възможност.
Джон остави забележката на съпругата си без коментар. В този момент Илай, икономката, влезе в трапезарията и съобщи, че господин Фонтено е пристигнал.
В стаята влезе висок, тъмнокос, изключително представителен млад човек.
— Добър вечер, Джон, Лавиния! — тежкият му поглед се прехвърли върху Мелиса. В гласа му се долови груба откровеност. — Моя скъпа Мелиса!
Докато младата жена го гледаше с широко отворени очи, родителите й скочиха на крака да посрещнат госта си.
— Фейбиан, момчето ми! — изстреля Джон. Потупваше го по гърба и клатеше ръката му, докато се здрависваше.
— Скъпи мой, идваш точно навреме. Сега ще сервират десерта — добави Лавиния, като отправи възхитителна усмивка към бъдещия си зет.
— Благодаря за гостоприемството — отвърна Фейбиан с дълбокия си звучен глас и хвърли многозначителен поглед към Мелиса, която го гледаше като подплашена кошута. — Дошъл съм само да поговоря с бъдещата си съпруга.
— Да, момчето ми. Вие трябва да планирате сватбеното си пътешествие, нали? — вметна Джон.
— Сигурно възнамеряваш да отведеш дъщеря ни в някое романтично местенце.
— Чувам, че Париж е прекрасен през пролетта — добави Лавиния с копнеж.
Фейбиан се подсмихна.
— Достатъчно е да кажа, че сватбеното пътешествие на вашата дъщеря ще бъде приятна изненада — отвърна сухо той и погледна към Мелиса. — Скъпа моя, да излезем на верандата и да поговорим.
Девойката едва кимна.
— Не е ли малко студено да седите на открито? — попита Джон.
Лавиния махна с ръка.
— Джон, не притеснявай децата. Трябва ли да ти казвам, че тия две гълъбчета умират да останат сами?
— Всъщност, господине — отбеляза Фейбиан, — нощта е доста мека.
— Добре тогава — кимна Джон.
Фейбиан взе шала на Мелиса от стола и загърна раменете й. Тя го погледна. Едва успя да прикрие сковаващия страх, които я обземаше в негово присъствие.
— Хайде, скъпа — подкани я той с насмешка и й подаде ръка.
Мелиса преглътна сълзите си, но покорно стана.
— Разбира се, Ф-Фейбиан — заекна тя и постави студените си пръсти в ръката му.
— Джон, Лавиния, ще ни извините ли? — с тези учтиви думи Фейбиан Фонтено изведе годеницата си от стаята.
— Толкова си подхождат! — въздъхна унесено Лавиния.
Джон беше по-скептичен и затова изгледа жена си, като подръпваше брадата си.
— Знаеш ли? Чудя се дали всичко е наред.
— Какво те притеснява? — попита Лавиния.
— Дали не натрапваме на дъщеря си нашите собствени желания?
Жена му го погледна слисана.
— Защо, Джон? Какви ги говориш?
— Наистина — въздъхна той дълбоко, — никои не я попита дали иска Фейбиан Фонтено за съпруг…
— Как би могла да не го иска? Та той е изключително изгодна партия!
— Питам се дали не избрахме съпруг на Мелиса за наше, а не за нейно добро.
Лавиния го изгледа изумено.
— Джон, какви са тия глупости? Двамата са създадени един за друг. Не видя ли, когато излизаха, как тя се разтрепери от радостно очакване?
Съпругът й не беше така сигурен.
— Дали беше от радост?
Отвън, на мрачната студена веранда, Мелиса седеше напрегната. Придърпваше плътно шала около себе си и гледаше как Фейбиан крачи напред-назад. Не забелязваше красотата на залеза, не усещаше аромата на жасмина, не чуваше песента на нощните птици. Цялото й същество беше обсебено от присъствието на тираничния й годеник. Питаше се какви ли абсурдни неща ще каже или ще направи.
Фейбиан крачеше, скръстил ръце отзад, намръщен застрашително. Напиращият у него гняв всеки момент заплашваше да се разрази като страшна буря. С родителите й беше любезен и учтив, но когато останеха насаме, ставаше мрачен и отвързваше юздите на избухливия си характер: това беше установила с болка тя през двегодишното им познанство. Често се измъчваше, че не е по-мил. Фейбиан със сигурност беше покорил всички жени в Мемфис. Никога не пропускаше възможността да пофлиртува, дори и в нейно присъствие. Мелиса не го ревнуваше, дори желаеше той просто да си избере за съпруга някоя от красавиците на града.
Той беше изключително привлекателен мъж — едър, широкоплещест и мускулест. Имаше гъста, къдрава, тъмнокестенява коса и дълбоки кафяви очи. Лицето му сякаш беше изваяно по древна скулптура. Мелиса знаеше, че повечето жени биха припаднали от радост, ако имаха възможността да споделят брачното му легло… Но вместо сърцето й да запулсира от щастие, то буквално се стапяше от ужас.
Фейбиан я беше целунал няколко пъти. Смел, изискващ, нетърпелив… Прие го като нещастие, едва не изпадна в истерия. Щом такава беше реакцията й на обикновена целувка, брачната им нощ сигурно щеше да бъде ужасно изпитание за нея и страшно разочарование за него.
Той се обърна към нея със странна усмивка.
— Предполагам, че си готова за утре?
Тя усука краищата на шала си.
— Да, Фейбиан.
Проучващият му поглед сякаш я изпепеляваше.
— Сигурна ли си, че искаш тази сватба?
Слисана, Мелиса почувства, че се изпотява.
— Имаме ли право на избор? Споразумението е подписано още когато съм се родила.
— Наистина е така — намръщи се той. — Ние двамата трябва да изпълним своето задължение.
Мелиса прехапа устни.
