горд ще бъда да те придружа надолу по тези стълби.
Миси се усмихна на баща си и двамата се загледаха в камъка…
Глава 2
В същата къща, преди сто и четиридесет години, Мелиса Монтгомъри и баща и стояха до същата колона и се взираха в същия малахитов овал.
Мелиса беше поразително красива синеока блондинка със съвършени черти на лицето. Дългата й руса коса беше вдигната в красив кок. Носеше дълга до земята широкопола рокля с висока яка от тъмносин брокат. Баща и беше посивял, но енергичен мъж с блестящи сини очи и брада. Беше облечен в дълго черно палто и подходящи панталони, зелена жилетка от моаре и черно копринено шалче.
Със снежнобялата си носна кърпа Джон лъскаше малахитовия камък, които работниците бяха прикрепили към колоната същия ден. Кръглата зелена плочка беше поставена в чест на изплащането на последната полица върху къщата.
— Това е — каза Джон гордо, възхищавайки се на „биволското око“, което блестеше в рамка от сребро. — Имаме двоен повод за празнуване, скъпа моя. Днес изплатих напълно къщата, а утре ще посрещна своя зет.
— Да, татко — колебливо каза Мелиса. Страхуваше се от брака с Фейбиан Фонтено. Договорът за тяхната женитба беше подписан още при нейното раждане.
— След десет години това място наистина е наше — продължи Джон и доволен огледа огромния салон вляво и трапезарията вдясно. Стаите бяха обзаведени в пищен френски стил, с вносни килими и блестящи красиви полилеи. Няколко прислужнички се суетяха наоколо — чистеха и лъскаха за утрешното тържество.
Мелиса отвърна на бащината си самоувереност с тъжна усмивка. Погледна отново към колоната и погали с пръсти плочката от зелен малахит със странни концентрични кръгове в нея. Би се заклела, че видя как те примигнаха подобно на загадъчен конспиратор.
— Откъде взе този камък, татко? Толкова е хубав.
— Спомняш ли си моя приятел Финиъс Хагедорн, който направи няколко пътешествия из Египет? Тази плочка ми донесе от последната си експедиция.
— Очарователно, пленително!
Джон се наведе към дъщеря си. В очите му проблесна пламъче.
— Финиъс се кълне, че камъкът е фрагмент от истински египетски талисман. Предполага, че има магически способности.
— Наистина ли? Знаеш ли, само преди малко ми се стори, че…
Думите на Мелиса бяха прекъснати от майка й Лавиния Монтгомъри, която бурно отвори входната врата и забърза към тях. Щраусовите пера на шапката й се разлюляха. Беше стройна, младееща жена на средна възраст. Следваше я прислужник, който, подобно на жонгльор, крепеше огромни кутии в ръцете си.
— Здравейте, скъпи! — изчурулика весело тя, като сваляше ръкавиците си и подаваше бузите си за целувка. Тръсна глава и продължи отсечено: — Джоузеф, може да оставиш кутиите в стаята на госпожица Мелиса — а в ухото на дъщеря си прошепна: — Скъпа моя, само да знаеш какво бельо съм ти купила за чеиза!
— Благодаря, мамо — каза Мелиса смутено.
Лавиния се обърна към съпруга си и го смъмри:
— Какво стоите пред тази колона като посадени? Трябва да ви напомня, че имате още задължения.
Джон се подсмихна.
— О, Вини, престани да галопираш! С дъщеря ми си имаме ритуал.
— И какъв е той, ако смея да попитам? — каза властно жената. — Единственото важно нещо е да подготвим всичко вкъщи за утре след църквата.
— Права си, скъпа. Но ние тъкмо се възхищавахме на малахитовия овал. Тази къща вече е наша.
— Глупости! Мелиса се омъжва утре, а ти мислиш само за банални полиции и абсурдни ритуали.
— Банални полици! — избухна Джон. — Нима наричаш дома, в който отгледахме това прекрасно дете, банален? Трябва да ти напомня, че ти беше тази, която настоя да построим къщата в този чудовищен гръцки стил.
— Наричаш къщата ни чудовищна?
— Ти я нарече абсурд! — отбеляза разгорещеният съпруг.
— Това не е вярно. Нарекох ритуала абсурден…
— Мамо, татко, моля ви! — почти разплакана ги прекъсна Мелиса. — Може ли да се карате в навечерието на моята сватба?
— Моето мнение е същото — Лавиния кимна рязко на съпруга си. — Губиш си времето пред този малахит и безделничиш, а сватбеното тържество още не е подготвено — не отстъпваше тя. — Събитието е твърде важно, Джон. Погледни дъщеря си. На двадесет години, тя вече е стара мома. Не можем да си позволим да изпуснем този шанс!
— Скъпа моя, как можеш да говориш такива неща пред детето? — смъмри я Джон.
— Дъщеря ни се нуждае от съпруг така, както ние се нуждаем от внуци — отсече Лавиния.
— Не е нужно да свеждаме нещата до това примитивно ниво — възрази Джон. — Помисли и за чувствата на бедното дете.
— Мелиса се омъжва за Фейбиан Фонтено — продължи неумолимо жената. — Сигурна съм, че чувствата й не са били накърнени досега — щипна бузата на Мелиса. — Какъв потаен дявол е той! Щастливка си ти!
Девойката едва потисна вика на ужас при тези думи на майка си. Джон се намръщи и поклати пръст срещу раздразнената си жена.
— Лавиния, няма да търпя повече арогантните ти приказки! Човек би си помислил, че ти самата си влюбена в този младеж.
— Какво арогантно казах?
— Лавиния Монтгомъри, ако не бях джентълмен, бих те ударил заради изневяра!
Докато родителите й говореха така, Мелиса стоеше нещастна до тях. Както винаги, се чувстваше неловко от техните груби шеги. Сякаш беше чужда в собствения си дом. Въпреки че родителите й се отнасяха добре с нея, винаги беше чувствала, че са малко разочаровани от своята дъщеря. Биха предпочели да е по-жизнерадостна. Що се отнасяше до утрешната сватба, Мелиса отдавна беше разбрала, че родителите й са по-щастливи, че Фейбиан Фонтено ще им става зет, отколкото тя, че ще й бъде съпруг.
— Той ще дойде на вечеря, нали мила? — прекъсна мислите й майка й.
— Какво каза? — стресна се Мелиса.
— Фейбиан. Ще дойде ли тази вечер? — повтори нетърпеливо Лавиния.
— Каза ми, че ще намине след вечеря. Иска да обсъдим сватбеното пътешествие — плахо отговори дъщерята.
— О, чудесно! — извика майката, като пляскаше с ръце.
— Престани, Лавиния! — нахока я съпругът й.
Мелиса остави родителите си и се заизкачва по стълбите. На втория етаж бързо свърна, към стаята си, влезе и затвори вратата. Обгърна с поглед мястото, където беше прекарала толкова щастливи часове с книгите и ръкоделията си. Тук се чувстваше добре дори и когато просто мечтаеше или се молеше. Слънчевите лъчи танцуваха върху персийския килим и искряха върху полираните мебели. Бляскавата жизненост на светлината сякаш й се подиграваше. Погледна кутиите с бельо, поставени до тоалетката, и внезапно избухна в сълзи.
Прекоси стаята, хвърли се на леглото и неутешимо се разрида. Колкото и да се опитваше да не се издаде пред родителите си, утрешната сватба с Фейбиан я ужасяваше. Ухажването му беше за нея адско мъчение. Опитала се беше да го хареса, да се влюби в него — просто не се получи.
Той се надсмиваше на нейната чувствителност и постоянно й се подиграваше. Опитите й да го
