Мелиса спа неспокойно тази вечер, хълцайки на възглавницата си, и сега лицето й беше подпухнало. Все още не можеше да повярва, че Фейбиан действително възнамеряваше да я отведе на сватбено пътешествие в Африка. Ужасяваше я мисълта, че той щеше да стреля по слоновете. Никога в живота си не беше докосвала пистолет, нямаше да го стори и сега. Да бъдеше проклета, ако станеше съучастница в пъкления план на Фейбиан. Цяла нощ беше сънувала кошмари: ревящи и панически бягащи слонове прекосяваха африканските савани, Фейбиан ги преследваше с димящ пистолет. Съчувстваше повече на слоновете, отколкото на себе си. В края на краищата, Фейбиан нямаше да стреля по нея…
Или щеше да го направи? Внезапно я обхвана паника. Спомни си някои от неговите груби забележки миналата вечер…
— Добро утро, скъпа! — прозвуча нежен женски глас в стаята.
Мелиса скочи и табуретката се катурна. Майка й се носеше право срещу нея, вече облечена в елегантна рокля от бледоморава коприна.
— Добро утро, мамо — измънка Мелиса.
Намръщена, Лавиния изгледа подпухналото лице на дъщеря си.
— Какво е това, дъще? Изглеждаш така, сякаш отиваш на погребение, а не на собствената си сватба!
Когато погледна майка си, долната й устна се разтрепери силно и Мелиса внезапно избухна в сълзи.
— О, небеса! — възкликна Лавиния и бързо подаде на дъщеря си бродирана кърпичка. — Мога да разбера предсватбена нервност, но това твоето е направо нервна криза.
— Съжалявам, мамо — едва успя да прошепне Мелиса.
Лавиния потупа девойката по рамото.
— Да не би да се страхуваш от първата брачна нощ?
— Да… Не… О, не знам! — проплака Мелиса.
— Препоръчвам ти двоен коняк, преди да си легнете — продължи майка й уверено. Когато Мелиса я изгледа шокирана, тя добави решително: — Знам, че никога не си пила алкохол, но в случая ще го приемеш като лекарство.
— О, майко!
— Не се безпокой, Фейбиан ще знае какво да направи.
— Точно от това се страхувам — ридаеше Мелиса.
Лавиния сякаш не я чу.
— О, щастливка си ти! — заключи тя бесело. Отиде до умивалника и намокри една кърпа в легена. Върна се при дъщеря си и избърса лицето й. — Горе главата, дъще! Фотографът ще дойде всеки момент. Сигурна съм, че гостите ще нахлуят тук веднага след църквата.
— Бих искала да отида на сутрешната служба — прошепна Мелиса.
Лавиния повдигна вежди.
— В деня на сватбата си? Знам, че не се радваш, че сватбата ти е в неделя, но това е единственото време, когато всички са в града.
— Да, мамо.
— Сега ще извикам Дулси да ти облече роклята.
Половин час по-късно Мелиса стоеше на задната тераса пред фотографа. Яркото слънце на късния февруари я обливаше с лъчите си, от градината се носеха нежни ухания, птичият хор огласяше пространството.
Когато образът й беше съхранен за идните поколения, усмивката й беше скована, изкуствена…
Малко след това Мелиса стоеше на върха на витата стълба до своя баща. Воалът й беше спуснат, в ръката си държеше букет. В огромния салон Фейбиан, прислугата, майка й и няколко дузини гости я чакаха да слезе при тях. Тя погледна надолу към Фейбиан и забеляза ироничната му усмивка. Усети, че й се гади, и точно когато отвращението я заля като вълна, от пианото се разнесоха звуците на сватбения марш.
— Готова ли си, скъпа? — щастливо усмихнат я попита баща й.
Разтворила широко очи, тя се опитваше да потисне гаденето. Погледна баща си и усети, че си повтаря отново: „Бих искала да съм навсякъде, само не и тук!“
— Мелиса — загрижено я прихвана баща й, — добре ли си?
Тя сковано се усмихна.
— Разбира се, че съм добре!
Успя да направи една крачка напред, но вместо да стъпи на стъпалото, закачи с обувката подгъва на роклята си, направи малък лудешки танц, размахвала ръце, загуби равновесие и изкрещя…
Баща й се опита безуспешно да я задържи. Ужасените гости видяха как Мелиса се запремята през глава по стълбите. Тялото й подскачаше при всяко стъпало. Тя се опитваше да се задържи за перилата, но ръцете и сграбчваха само въздух. Продължи да се преобръща чак до долу, удари главата си в централната колона, на крачка от стълбата, и изгуби съзнание.
Мнозинството изстена. Последва вцепенена тишина. После родителите на Мелиса, Фейбиан и гостите се втурнаха към падналата девойка. Сред всеобщата паника никой не забеляза как премигна малахитовият овал, сякаш пазеше някаква пакостлива тайна…
Миси Монроу стоеше на върха на витата стълба до баща си. Воалът й беше спуснат, в ръцете си държеше букет. В огромния салон Джеф, прислугата, майка й и няколко дузини гости я очакваха да слезе, затаили дъх. Видя годеника си, който се усмихваше и изглеждаше много представителен в старовремските си сватбени дрехи, но тя забеляза тъгата и примирението в очите му.
От пианото се разнесоха звуците на сватбения марш.
— Готова ли си, скъпа? — чу тя гласа на баща си.
Погледна отново към Джеф. Изражението на лицето му не беше се променило. След това погледна към баща си и изведнъж си помисли: „Бих искала да съм навсякъде, само не и тук!“
— Хайде, Миси — подкани я баща й.
Миси му изпрати скована усмивка.
— Разбира се, татко.
Направи крачка напред, но вместо да докосне стъпалото, обувката й се закачи в подгъва на роклята. Миси направи малък лудешки танц, размахала ръце, изгуби равновесие и изкрещя диво…
Глава 5
Според календара върху масата до леглото датата беше 29 февруари 1992 година.
Пулсираща болка върна Мелиса Монтгомъри към действителността. Примижа с очи, защото стаята беше като в мъгла. Главата я цепеше от болка, свредели сякаш пробождаха тялото й.
Когато погледът й се избистри, край леглото си видя странни хора. Бяха облечени в необикновени дрехи. Отначало помисли, че сънува кошмар. След това обаче, когато осъзна видяното, тя изтръпна от ужас.
Лежеше върху странно легло. Беше нейната стая, но изглеждаше толкова различна! Прозорците бяха на същото място, но пердетата бяха други — правоъгълни й надиплени. Стените бяха боядисани в цвят, който никога не беше виждала. Килимът беше разпрострян върху целия под от стена до стена. Мебелите бяха особени, с остри ръбове, много по-различни от онези, с които беше свикнала.
А хората! Четирима странници бяха наобиколили леглото й. Жените бяха с къси коси и скандално къси рокли. Мъжете също носеха странни костюми и някакви лъскави обувки.
Докато тя се опитваше да възприеме видяното, един от мъжете пристъпи към нея. Тя се сви назад и се вкопчи в завивката. Човекът се обърна към другия мъж и попита:
— Е, докторе?
— Рефлексите й са нормални — каза докторът, — но за да сме сигурни, трябва да бъде прегледана на рентген.
Мелиса беше на границата на истерията. Какви бяха тези хора и какви налудничави неща бръщолевеха? За какво бяха поставили на масата до нея тази малка черна кутия със странни червени цифри? Откъде духаше срещу нея този топъл въздух, след като наблизо нямаше прозорец? Какви бяха тези странни лампи с
