колата му. Джеф никога не беше подозирал, че може да съществува такъв екстаз. Беше я помолил да се омъжи за него веднага, но тя отказа под предлог, че той първо трябва да завърши образованието си. Това беше техният пръв и последен спор. Тя беше предложила да се разделят за една седмица, докато се успокоят.
Въпреки това два дена по-късно, на четвърти юли, й се беше обадил. Помоли я да се срещнат и да поговорят. Тя беше планирала с членовете на своята църква да боядисват през деня къщата на някакъв беден съсед, но обеща да се срещнат вечерта на любимото им място в парка.
Но те никога не се срещаха. Докато карала към мястото на срещата, пиян шофьор се ударил челно в нея и я убил на място.
Светът беше рухнал за Джеф и продължаваше да бъде в руини. Ако някой прочетеше безнадеждните, черни поеми, които пишеше сега, би го помислил за обезумял.
Аби беше единствената жена, която беше обичал, единствената жена, с която беше се любил.
А сега се обвързваше с брак без чувства. Любовта му към мъртвата се беше съхранила непокътната.
Къде беше неговото сърце? То лежеше в Мемориалното гробище, при ангела, който никога не навърши деветнадесет…
Глава 4
На следващата сутрин, когато седна пред тоалетката, чувство за тревога обзе Миси. Косата й се спускаше на буйни къдрици. Вече беше облякла бельото и фустата си. Беше и леко гримирана. Оставаше й да облече старомодната рокля. От огледалото я гледаше жена със загрижено лице, плътно стиснати устни и тъжни очи. Не приличаше на щастлива булка.
Днес беше нейният сватбен ден, настроението й обаче не беше като за тържество. Все още се чувстваше смутена от поведението на Джеф предишната вечер. Не беше си отговорила на въпроса, защо се жени той за нея. Тя не го обичаше, а от известно време подозираше, че и той не я обича. Значи чувствата им са взаимни. Защо тогава трябваше да се обвързва по такъв начин? Може би защото Джеф беше благороден и мил, защото беше кавалер, защото винаги можеше да разчита на него…
Много причини можеше да намери, за да се омъжи за него, но истината беше, че този брак беше сделка. Любовта нямаше значение.
Защо тогава я беше обзело смътно безпокойство?
Миси се зарече да не му обръща внимание. Досега беше имала няколко приятели и всички бяха успели да запалят искра на страст у нея, обаче тя ги възприемаше като себелюбиви самци, които й се натрапваха и искаха да я командват.
Джеф за нея означаваше сигурност, авторитет, респект. Тези неща ценеше тя в живота.
— Добро утро, скъпа! — приятен женски глас я изтръгна от мислите й.
Миси погледна през рамо. В стаята влезе майка й. Носеше поднос със закуската й.
— Добро утро, мамо.
— Как се чувстваш днес, детето ми? — Шарлот Монроу прекоси стаята. Вече беше облечена за сватбата в стилна рокля от бледолилава коприна.
Миси въздъхна, когато майка й сложи подноса до нея. На него бяха наредени палачинки, шунка и портокалов сок — като за трима.
— Мамо, няма да закусвам. Не искам да надебелея и да не мога да вляза в сватбената си рокля.
Шарлот се усмихна.
— Скъпа, та ти си прекалено слаба. Е, готова ли си за най-вълнуващия ден в твоя живот? Имаш ли някакви притеснения в последния момент? — тя приглади една къдрица върху веждата на Миси. — Виждаш ми се доста потисната.
Миси едва се овладя да не нагруби жената, която беше положила толкова грижи за нея и само промърмори:
— Знаеш, че никога не се притеснявам без причина — отпи глътка кафе и се намръщи.
— Готов ли е багажът ти за Карибите?
— Да, мамо.
— Направи ли всички необходими имунизации?
Миси я погледна с лека досада.
— Какви имунизации?
— Не се ли посъветва с лекар? Какво ще стане с теб, ако там има малария или нещо подобно?
— Майко, ние ще пътуваме из почти безлюдни острови. Няма да ходим на сафари в Борнео.
Шарлот стоеше неуверена, подпряла бузата си с пръсти.
— Не знам, дъще. Мисля, че трябваше да се ваксинираш.
Миси постави червило върху устните си и се извърна към майка си.
— Мамо, ще бъдеш ли така добра да престанеш да се безпокоиш? Би ли ми помогнала да облека роклята? Всеки момент ще дойде фотографът, за да ме снима.
— Да, добре, но… — Шарлот прехапа долната си устна. — Надявам се да не сме забравили нещо.
Миси стана.
— Повярвай ми, мамо, не сме. Ти си може би единствената жена в Мемфис, която има сигнална система против дим, противозмийски серум и пожарогасител във всяка стая от къщата си.
Тази реплика успя да разсмее Шарлот Монроу. Тя извади от гардероба сватбената рокля и последва дъщеря си до стенното огледало. Когато младата булка облече този старовремски шедьовър от коприна, волани и перли, тя възхитена възкликна:
— О, скъпа! Изглеждаш прекрасно! — по страните й потекоха сълзи. — Шивачката е направила точно копие на роклята на братовчедката Мелиса.
— Наистина е успяла — отговори Миси, като се взираше в старата снимка, поставена върху тоалетката й. Оттам я гледаше сякаш нейна двойница. Различаваха се единствено по скръбта, която беше завладяла братовчедка й.
Миси се огледа отново в огледалото. Възхити се на красивата си рокля, с висока яка и стегнато боди, тясна в кръста и с разкошна дълга пола. В нея изглеждаше толкова изтънчена и женствена, толкова старомодна… сякаш беше прекрачила в онова време. Наистина, сега толкова приличаше на братовчедка си Мелиса, че някой суеверен човек би се заклел, че образът й току-що се е материализирал.
Усмивка се плъзна по устните й. Защо трябваше да бъде толкова тъжна?
Когато на вратата се почука, двете жени извикаха едновременно:
— Влез!
Влезе Хауард Монроу облечен в елегантен черен костюм. Усмихнат прекоси стаята, спря се до двете жени и ги целуна, след това се обърна към дъщеря си:
— Скъпа моя, никога не съм виждал по-красива булка!
— Благодаря, татко — каза Миси. — Ти също изглеждаш чудесно.
— Така — плесна с ръце баща й, — фотографът е тук. Пристигнаха и някои от гостите.
— Прекрасно! — гласът на Шарлот трепереше, тя закърши ръце. — О, сигурен ли си, че не сме забравили нещо, Хауи?
— Престани да се тревожиш, Шарлот. Всичко е наред — увери я съпругът й и се обърна към дъщеря си. — Господин Кристофър е разположил апаратите си на задната тераса.
— Добре — отговори Миси със скована усмивка.
Минути по-късно тя беше пред обектива на фотографа. Яркото слънце на късния февруари я обливаше с лъчи, от градината се разнасяха нежни ухания, птичи хор огласяше пространството.
Но когато фотографът щракна копчето, усмивката на Миси беше скована, изкуствена…
Мелиса Монтгомъри седеше пред тоалетката по бельо и пеньоар, с разпусната коса и гледаше в огледалото зачервените си очи. Чувстваше се точно както се беше изразил Фейбиан — като престъпника, преди да увисне на бесилката. Погледна към сватбената си рокля, закачена на вратата на гардероба. Горещо желаеше да събере сили и да я облече.
