триумфиращо Миси, — трябва да направите такива плакати.
— Но как бихме могли да направим тези знаци господарке — попита спокойно мъжът, — когато повечето от нас не могат да четат или да пишат? Те няма да могат да разберат какво е написано върху тях.
— О, съжалявам — объркано отрони Миси. Чувстваше се пълен идиот. Обърна се към плаката на Дулси. — Тук пише: „Свобода сега!“ — грабна друг и го вдигна. — А тук — „Робството е зло!“
Из тълпата се разнесоха ужасени възклицания. Възрастният мъж каза мрачно:
— Господарке, разбирате ли, че всички ние ще бъдем бичувани или хвърлени в затвора за заговор?
Миси пребледня като платно и набързо хвърли плаката.
— О, не бях помислила…
— Миси, какво, за бога, става тук? — до нея достигна разгневен мъжки глас.
Невинните слушатели се обърнаха ужасени. През задната врата връхлетя Джон Монтгомъри. Лицето му беше изкривено от гняв. Той внимателно си проправяше път през седналите роби. Беше се насочил към дъщеря си.
— Какво мислиш, че правиш, дъще? — попита с едва прикрит яд. Поразен, той местеше поглед от плакатите на робите и отново към Миси.
Тя се окопити и го погледна решително.
— Информирам тези хора за правата им!
— Какви права?
— Ти си лишил тези хора от правата им. Обяснявах им, че е крайно време да предявят своите искания — заяви тя.
Стиснал зъби, Джон се обърна към възрастния мъж.
— Исаак? — каза той с изненадваща благост. — Извинявам се на теб и останалите за необмислената постъпка на дъщеря ми. Може да си вървите.
Негрите станаха. Като клатеха глави и мърмореха, бързо излязоха навън, Джон се обърна към Дулси:
— Ти също може да тръгваш. Благодаря ти.
— Да, господине! — тя бързо остави плаката, който държеше, върху писалището и изтича навън.
Едва дочакал момичето да се отдалечи, Джон се обърна заканително към Миси.
— Млада госпожице, току-що станах свидетел на най-ужасното предателство. По дяволите, кога ще научиш къде ти е мястото?
— Не започвай с мястото ми, татко! — отряза го Миси, гледайки го с разочарование. — Между другото, достатъчно ясно осъзнах, че извърших голяма глупост.
— Така ли? — недоумяваше Джон, но бързо се съвзе и попита: — А разбираш ли, че си играеш безотговорно с живота на тези хора, като ги подтикваш към бунт?
— Да. А ти можеш ли честно да си признаеш, че не си играеш със съдбите им всеки ден?
Отстъпил назад, той изфуча:
— Добре, аз…
— Радвам се, че стигнахме до същността на проблема — тя скръсти ръце и продължи ядосана: — Да. Беше самонадеяност от моя страна да помисля, че робите могат сами да променят нещата. Истината е, че ти си ги направил безпомощни. Истинският злодей си ти!
— Сега пък станах и злодей! — изкрещя той и постави ръка на гърдите си. — Казвал съм ти, че се отнасям добре с робите…
— Кажи ми кой беше възрастният човек, който говореше с мен?
Искра на съжаление блесна в погледа на Джон.
— Защо? Това беше Исаак.
— Говореше толкова убедително — каза Миси. — Как е могъл да се образова така?
Джон въздъхна объркан.
— Всъщност Исаак и аз израснахме заедно. Двамата си играехме като деца. Възпитателят ни учеше да четем и пишем. След това, разбира се, нашите пътища се разделиха.
— Ти стана господар, а той — роб! — извика Миси. — Не виждаш ли колко несправедливо е това?
Джон пое дълбоко дъх.
— Хубаво е, че се опитваш да превърнеш тези хора в нещо, което те никога не са били, но…
— Вината е твоя, татко. Не трябва да ги държиш поробени.
— Защо това е толкова важно за теб? — изкрещя възбудено той. — Никога преди не те е било грижа…
— Сега съм съвършено различна — заяви тя. — И ти трябва да ме приемеш такава, каквато съм, дори и онази част, която не одобряваш!
Джон свали шапката си и прокара пръсти през оредялата си коса.
— Скъпа моя, робството е система за организация на труда в Юга…
— Това не я оправдава. Още повече… — гласът й се прекърши и тя довърши с усилие: — Не мога да бъда твоя дъщеря, ако продължаваш да държиш роби в плантацията.
— Какво? — изкрещя той. Лицето му беше посърнало. — Как би могла да престанеш да бъдеш моя дъщеря?
— Искам да кажа, татко, че или ще разрешиш този проблем… или ще изгориш! — пъхна един плакат в ръцете му и изхвърча от хангара.
Джон остана напълно смаян. Погледна надолу към плаката, прочете „Премахни робството днес!“… и преглътна на сухо.
Вече отвън, Миси спря под един дъб. Опря се на грапавата му кора, за да не падне. Цялата трепереше. Чувстваше, че всеки момент ще се разплаче. Какво ставаше с нея? Само преди няколко седмици не я беше грижа за никой и за нищо. Интересуваше се само от себе си. Сега беше започнала да се грижи за всичко — за Дулси и своите нови приятелки, за своето семейство и Фейбиан, за всичко, което според нея беше несправедливо в този свят, където неочаквано се беше озовала.
Фейбиан… О, господи. Какво беше направил той с нея? Беше разтопил нещо вътре в нея. Беше я направил уязвима. Беше отворил сърцето й за проблемите на хората. Дори когато се беше нахвърлила срещу баща си преди малко, тя се чувстваше виновна за болката и объркването, които му беше причинила. Разбира се, че не беше виновен само той. Много неща не му бяха ясни. Тя считаше за свои неотменен дълг да го образова.
Защо? Кои я беше упълномощил да налага своя морал? Как беше се обвързала толкова дълбоко със заобикалящия я свят? В сърцето й беше пуснала корени любовта и я задържаше в този нов свят. Дали беше загубила собствената си същност? Или я бе ще намерила? Това беше най-ужасната дилема, пред която се беше изправяла.
— О, скъпа, виж колко много книги! — извика Мелиса.
Стоеше до майката на Шели Луси Френч, която беше директорка на една от библиотеките в Мемфис. Двете жени се разхождаха между рафтовете.
— Беше много хубаво от твоя страна да ни помогнеш, Мелиса — каза Луси.
— Да подредя няколко книги? — възкликна Мелиса — Но това не е нищо. Като чух да се оплакваш на Шели, че постоянно се нуждаете от помощ, как бих могла да не предложа услугите си?
Луси се усмихна.
— Ти си добра и благородна млада жена — каза тя. После се засмя. — Шели никога не би дошла да помага.
— О, тя ще бъде тук във вторник след обяд заедно с Лайза и Дженифер — вметна решително Мелиса.
Луси беше прекалено слисана, за да може да отговори. След малко, когато бяха отминали няколко лавици, тя кимна и каза:
— Това тук е научната ни фантастика.
— О, да. Трябва да подредя книгите по азбучен ред. Според фамилното име на автора.
