Лицето на Луси грейна.
— Да. Схващаш много бързо. Да не би да имаш някакъв опит в библиотеките, мила?
Като се оглеждаше, Мелиса измърмори:
— О, около сто и четиридесет години…
— Не те разбрах?
Мелиса бързо се усмихна.
— Извинявай. Говорех на себе си. Всъщност прекарах много време в нашата семейна библиотека и научих доста неща, затова смятам, че мога да ви бъда полезна.
— Чудесно. Тогава днес ще подредим научната фантастика. Следващата седмица ще те запозная с останалия ни фонд и със системата ни на класификация.
— Много добре.
В края на рафтовете двете жени спряха до една количка, пълна с книги. Беше оставена близо до входната врата.
— Е, скъпа, може да започнеш с тези томове тук — каза Луси.
Но Мелиса се беше загледала към малка, разхвърляна стаичка с много книги, която се виждаше през отворената врата. Изглеждаха доста стари.
— Каква е тази стая там?
— О, това е стаята за местната история.
Мелиса цялата беше в слух.
— Местна история?
— Да. Всъщност по-голямата част от съхраненото тук са генеалогични проучвания на някои фамилии, живели в Мемфис през деветнадесети век.
Мелиса пребледня.
— О, небеса! — извика тя. Взираше се втренчено в стаята. — Нямах представа, че такива документи се съхраняват тук! Бих ли могла да намеря информация за някои семейства от Мемфис?
Луси се намръщи.
— Страхувам се, че нямаме описание на всички семейства. Ще се намерят само за най-изтъкнатите фамилии.
— Дали има нещо за хората, построили нашата къща? За Джон Монтгомъри например?
— Доста добре познавам материалите, но това име не ми говори нищо. Ако нямаме документи точно за Джон Монтгомъри, би могла да надникнеш в други източници — тя се усмихна. — Ако проявяваш интерес, може да потърсиш нещо.
— Благодаря, госпожо Френч.
Мелиса кимна решително. Награби една купчина от книгите пред себе си и тръгна между рафтовете.
— Ще се върна за това в понеделник — извика през рамо.
Глава 34
Миси седеше до Фейбиан на неделната служба в Презвитерианската църква. Облечена в нова рокля и шапка с пера, елегантна и привидно спокойна, вътрешно тя далеч не се чувстваше безоблачно.
До нея Фейбиан имаше ангелско изражение. Никой не можеше да подозре какви невероятно страстни неща правеше с нея всяка нощ. Тя вече знаеше, че беше лудо влюбена в него. Похотливо го желаеше. Споменът за целувките му я изпълваше със сладостен копнеж. За да направи нещата още по-лоши, той я обладаваше като опустошителна стихия, която разкъсваше сърцето й. Точно миналата нощ я беше обладал в малката къща за гости, която тя на шега наричаше „Фонтаните“.
Всеки ден й беше по-трудно да устоява на въздействието му. Както вървяха нещата, тя скоро щеше да се омъжи и да забременее или обратното — да забременее и да се омъжи. Всеки път, когато се опитваше да говори на този вбесяващ дявол, че трябва да я пази, той просто се засмиваше и започваше да я съблича. Решителността й се разпиляваше заедно с дрехите и бельото. Цялата й същност й подсказваше, че ако щеше да бяга от него… и от скапаната 1852 година, трябваше да го направи час по-скоро.
Но как би могла да го направи? Нямаше представа как да отпътува отново в бъдещето. От време на време виждаше лицето на братовчедката Мелиса в малахитовия овал. Всеки път се опитваше да й каже, че си иска живота обратно. Успяваше обаче да види само тъгата в очите на братовчедка си. Дали беше разбрала нейното съобщение? От друга страна, дори и Мелиса да знаеше, че Миси си иска живота обратно, на практика нямаше начин да бъде осъществена размяната. Нямаше съмнение, че Мелиса беше по- пасивната от тях двете. Трябваше тя да действа. Но как? А, междувременно, как би могла да спре Фейбиан да я превърне в истински нова… и бременна госпожа Фонтено?
През изминалите дни беше разсъждавала много върху реакцията на Фейбиан през деня, когато я беше натупал, а в яда си тя беше започнала да дърдори за двадесети век. Поради това тя се страхуваше да разкаже на някого, как наистина се беше озовала тук. Ужасяваше се при мисълта, че щяха да я затворят като душевно болна.
Фейбиан наистина беше помислил, че е обхваната от временна лудост. Тя се усмихна. Може би, ако му кажеше истината, нямаше да бъде съвсем лошо. Как ли би му се харесала идеята да се ожени за луда?
След църквата Миси и Фейбиан обядваха заедно с нейните родители и неговите баба и дядо в хотел „Гайозо“. След вкусния обяд Джон покани всички да бъдат негови гости на тържеството в чест на Масонската ложа. От хълма край града щяха да пускат балони с горещ въздух Миси обаче се възпротиви. Като кимна към Фейбиан, тя каза на баща си:
— Благодаря за поканата, татко, но Фейбиан обеща да ме заведе на разходка в градския парк.
— Така ли? — учуди се Фейбиан.
— Да. Трябва да обсъдим някои неща — добави спокойно тя.
— Я виж ти — продължаваше да се чуди Фейбиан.
— Надявам се, че ще насрочите нова дата за сватбата — вметна усмихната Лавиния.
— Кой знае? — отговори хладнокръвно Миси. — Както и да е. Желая ви приятно прекарване. Сигурна съм, че аз и Фейбиан ще можем да видим балоните.
Сбогуваха се. Фейбиан се усмихваше, докато тя го теглеше навън.
— Не мога да си обясня нетърпението ти да останеш насаме с мен — лукаво отбеляза той.
— О, нямаш представа колко съм нетърпелива — измънка тя.
Навън й помогна да се качи във файтона. Пътуваха мълчаливо. Тя се опитваше да събере мислите си. Преминаха през Борсовия площад и завиха към градския парк. На север се очертаваше силуетът на хълма. Разминаваха се с множество други карети, в който седяха елегантно облечени двойки или цели семейства. Бързаха за празненството с балоните или просто бяха излезли на неделна разходка.
— Спри конете — настоя Миси след няколко минути. — Искам да се разходим.
Той се подчини. Помогна й да слезе. Разхождаха се под ръка по тревата в подножието на хълма, където цъфтяха горски теменужки. Денят беше хубав и мек. Пред тях Мисисипи носеше бавно сребърните си води.
— Виждам, че си сложила перлите — прошепна той.
Тя докосна двойния наниз на шията си.
— Да. И какво от това?
Той й намигна.
— Следващото нещо, което ще ти купя, ще бъде пръстен.
— Не насилвай съдбата — отряза го тя, но се усмихна.
— Какво си намислила, Миси? — попита той.
Тя прехапа устни.
— Помниш ли, когато миналата седмица ти казах, че съм дошла от друго столетие?
Очите му проблеснаха състрадателно. Фейбиан протегна ръка да я щипне по бузата.
— Как бих могъл да забравя това? Бях те докарал до лудост. Силно се надявам, че ще намериш сили да ми простиш.
— Истината е, че няма нужда от никаква прошка, поне по тази причина.
