— Много добре, Джефри — съгласи се тя неохотно.
Той се наведе и я целуна нежно.
— Любима, каквото и да се случи, ще го преодолеем заедно — каза трескаво той.
Тя се насили да се усмихне и отговори на целувката му.
— Сигурна съм в това.
Двамата се разхождаха между дърветата със загрижени лица. Всеки се чудеше дали онова, което щеше да съобщи Милдред, ще бъде триумф или край на тяхната любов. Джеф се чувстваше виновен, че още не беше казал на Мелиса за нейната, или на Миси, дата на сватбата в миналото. Все още таеше надежда, че Милдред ще изрови някаква подробност, която би доказала, че Миси, а не Мелиса се е омъжила за Фейбиан на петнадесети май 1852 година.
След малко Мелиса се прокашля.
— Джеф, трябва да ти кажа още нещо…
Той спря и се обърна към нея.
— Да?
Тя гледаше към него с тъга. Затрудняваше се да говори.
— Няма… Няма да има дете. Разбрах това тази сутрин.
С усмивката си той й вдъхна увереност, въпреки че сърцето му се сви.
— Радвам се, мила. Съжалявам, но една бременност щеше да бъде подлост от моя страна.
Тя кимна.
— Нямам нищо против да раждам твоите деца…
Той сложи пръст на устата й.
— Знам, любима. Не е нужно да ми обясняваш чувствата си.
Изражението й стана замислено. Тя се загледа в реката.
— Мислех си какво каза пасторът тази сутрин в църквата… Трябва да изживяваме всеки ден пълноценно, защото не знаем какво може да се случи утре.
Той я прегърна силно и въздъхна.
— О, господи, любима! Винаги, когато те гледам, когато те държа в ръцете си… — гласът му се прекърши. — Винаги се чудя дали няма да е за последен път.
Тя вдигна към него поглед, изпълнен с любов.
— Тогава трябва да вземем повече от тези мигове, нали?
Думите й бяха възнаградени с нежна усмивка и целувка, която продължи хиляда тупкания на сърцето.
Глава 35
Следващата седмица Фейбиан изведе Миси на разходка с карета из града. Обядваха в Търговския хотел, а след това той подкара към централната улица, където се намираше едно средище, известно под името „Улица на памука“, защото в близост се намираха множество складове. Точно когато Фейбиан спря пред една от сградите, заваля проливен дъжд.
Миси погледна въпросително към него, когато го видя да скача от колата и да бърза да й помогне да слезе.
— Какво ще правим тук?
Той й намигна.
— О, мисля само да се подслоним и да изчакаме бурята да отмине.
Миси въздъхна и се затича след Фейбиан, като придържаше шапката си с ръка.
Постройката беше тухлена, на два етажа, с редица от високи прозорци на втория. Той отключи широката входна врата. Влязоха в прашно помещение. Миси свали шапката си и изтръска дъждовните капки от косата и дрехите си. Огледа високия таван и здравите тухлени стени. Цялото пространство пред нея беше празно. Само в центъра стоеше одраскано бюро. Една изоставена бала с провиснал от нея памук висеше захвърлена до една от стените. На горния етаж до прозорците бяха наредени маси, явно използвани за сортиране на памук.
Фейбиан хвърли шапката си върху писалището и се огледа наоколо със самодоволна усмивка.
— Е, скъпа, какво ще кажеш?
— Какво да кажа?
— Наистина ли искаш да знаеш? — попита той лукаво.
— Какво друго? — опъна се тя.
Той крачеше и размахваше широко ръце.
— Не си ли ми казвала, че искаш да имам цел?
Тя огледа празното пространство и изсумтя подигравателно.
— Това ли е твоята цел?
Очите му блестяха весело.
— Честно казано, любов моя, мисля за създаването на фабрика за обработка на памук на това място.
— А, разбирам — смотолеви намръщена тя. — Това променя нещата.
— Искам твоя съвет — продължи той невинно.
Тя се разсмя.
— Фейбиан, да не ме взимаш за недорасла?
Той се доближи и взе ръката й. Гледаше я тържествено.
— Миси, аз не те подценявам. Наистина бих искал да чуя твоето мнение.
Тя изхъмка.
— Разбираш ли, напоследък много мислих върху това, което ми каза за целите в кариерата. Права си, че задълженията ми в плантацията почти не ми отнемат време. След като се оженим имам намерение да живеем в града. Като семеен мъж, съм решил да основа свое собствено предприятие.
Изражението на Миси остана недоверчиво.
— Имаш ли достатъчно капитал, за да го направиш?
— Да, имам.
Тя сви рамене.
— Мисля, че няма да сполучиш. Цената на памука след войната много ще спадне.
— Миси, няма ли да престанеш с тези абсурдни приказки за война? — сгълча я той раздразнен.
Тя стисна зъби и упорито замълча. След като беше опитала да му каже истината за това, откъде е дошла, между тях беше започнала ожесточена битка на нерви. Той твърдо отказваше да повярва, че е дошла от 1992 година, а тя упорито твърдеше обратното.
Той се изкашля.
— Е, Миси, мислиш ли, че планът ми ще успее?
— Да, но…
— Но?
Тя се огледа с преценяващ поглед.
— Тази сграда е доста солидна. На твое място бих я превърнала в текстилна фабрика.
Той се смая.
— Фабрика за текстил?
— Да — тя пристъпи към него и продължи задълбочено: — Виж, в тази област се произвежда толкова много памук, а откакто съм тук, съм видяла само една фабрика за текстил.
Той отстъпи назад.
— Откакто си дошла тук? Искаш да кажеш — през живота си.
Тя махна с ръка.
— Няма значение. Фактът си е факт. На практика в Мемфис няма текстилна индустрия. Помисли за парите, които биха могли да се спестят, ако памукът не се транспортира на изток до Англия. Може да се тъче още тук и да се продава на местния пазар.
Той подсвирна.
