Той я сгълча.
— Сега ми говориш със загадки. Кажи каквото имаш да казваш.
Тя кимна.
— Разбираш ли, истината е, че… — пое дълбоко дъх и избърбори: — аз съм от друг век.
Фейбиан тръсна глава назад и се разсмя.
— Какво изключително чувство за хумор имаш!
Тя го сграбчи за ръкава и заговори ожесточено:
— Не си измислям! Истина е! Идвам от 1992 година!
Но понеже той я гледаше с ирония, тя продължи:
— Твоята истинска годеница и аз трябваше да се оженим в един и същи ден, но с дистанция от сто и четиридесет години. Тогава, по някаква прищявка на съдбата, бяхме разменени.
Фейбиан клатеше глава.
— Любима, това е пълен абсурд.
— Но е вярно.
— Значи сте били разменени с истинската ми годеница? — провлече цинично той. — И се е случило така, че физически си точно нейно копие?
— Да. Много или малко… — отвърна тя, като кършеше ръце. — Разбираш ли, истинското ми име е Миси Монроу. Аз съм далечна роднина на жената, която познаваш като Мелиса Монтгомъри. Това е причината за необичайната ни прилика.
Той се подсмихна.
— И така, ако тази размяна, за която говориш, е осъществена, тогава къде е истинската Мелиса?
Миси вече му се караше:
— Нищо ли не разбираш? Тя е заела моето място в 1992 година!
Фейбиан направо се забавляваше.
— Хайде, Миси. Толкова наивен ли ти изглеждам? Всеки знае, че такова явление, като пътуване през времето, е невъзможно.
— Говоря ти истината. Идвам от бъдещето. И ще ти го докажа.
— Как?
Тя погледна към реката.
— След десет години цялата страна ще бъде обхваната от Гражданска война. Мемфис ще бъде превзет от янките.
— Глупости — подигра й се той.
— Югът ще загуби войната и робството ще бъде премахнато — продължаваше тя. — В следващото десетилетие икономиката на Мемфис ще замре. Ще има три унищожителни епидемии от жълта треска. Градът ще загуби своите приоритети. След това ще се превърне в огромен пазар на памук и в разпределителен център.
— Невероятно! — възкликна Фейбиан.
— През двадесети век ще има две унищожителни световни войни. Човек ще стъпи на Луната…
В следващия момент Фейбиан я беше сграбчил. Тъмните му очи мятаха гневни искри.
— Достатъчно, Миси!
— Но аз ти казвам истината.
— Не, не е вярно — каза той с мъртвешки хладен глас.
— Какви мотиви бих имала, за да лъжа?
— Основният ти мотив, моя сладка любима, е да избягаш от мен. Но няма да стане.
Тя се отскубна от него.
— По дяволите, защо просто не ме изслушаш?
Той изведнъж омекна.
— Миси, ти прекалено много страда. Удари си главата. Загуби си паметта. Може би всички тези неща, които говориш, са част от съня, който си сънувала, докато си била в безсъзнание.
Тя замълча за момент, шокирана от догадките му. Ами ако това, което казваше, беше истина? Ако всичките й спомени от 1992 година бяха чиста халюцинация? Тази вероятност я обърка.
— Говориш небивалици! — продължи той. — Дори ако евентуално има война, Югът никога няма да загуби. Колкото до полета до Луната — това е пълна глупост. Всеки знае, че небето е само за птиците.
Изключително разстроена, Миси погледна на север и се усмихна победоносно, когато забеляза разноцветните балони. Бяха се издигнали точно навреме.
— След като небето е само за птиците, как ще обясниш това, господин Всезнайко?
Той сви рамене.
— Има огромна разлика между балон с горещ въздух и ракета до Луната.
Тя тропна с крак.
— По дяволите, не можеш ли да признаеш, че говоря истината?
— Не.
Миси вдигна ръце, като че се предава. Очевидно нямаше начин да победи този мъж. Както винаги, той се държеше като стопроцентов провинциален дръвник. Но и такъв го обичаше. О, каква бъркотия!
Миси се запъти към подножието на хълма, скръстила ръце. Фейбиан се доближи, прегърна я и притисна буза до нейната. Тя въздъхна леко.
— Омъжи се за мен, ангел мой! — прошепна нежно той.
Тя стисна зъби. Бореше се с противоречивите чувства, породени от неговата близост.
— Не те ли безпокои фактът, че съм луда?
— Ти изобщо не си луда. Просто те е страх да приемеш това, което чувстваш към мен — гризна леко ухото й. — Но ще го преодолееш.
— О, така ли? — изфуча тя.
— Ще ти построя най-красивата къща в Мемфис. Ще се качим на парахода за Ню Орлиънс за медения ни месец. Ще се любим през целия път — завърши той похотливо.
Тя се извъртя в ръцете му. Изражението й издаваше противоречивите чувства, които я разкъсваха.
— По дяволите, Фейбиан! Казвала съм ти, че никога няма да съм щастлива, ако за теб бъда само съпруга.
Той взе ръцете й в своите и попита сериозно:
— Защо? Още ли си влюбена в онзи Джеф?
— Колко пъти трябва да ти повтарям? Никога не съм го обичала. Но това са неща, които нямат нищо общо с нас.
— Защо?
— Защото ти не можеш да ми дадеш това, което искам.
Той я прегърна през кръста и я притисна страстно.
— Наистина ли?
Тя изпъшка.
— Добре. В леглото между нас всичко е чудесно. Но това не е всичко, от което имам нужда.
— Тогава, моля те да ми обясниш.
— Едно от нещата е, че нямаш цеди.
— Отново тези цели — ядоса се той. — Тогава трябва да си избера някои.
Тя изпъшка разочаровано.
— Дори и да го направиш, няма да бъде достатъчно.
— Какво още би искала?
— Да бъда свободна личност.
— Ще ти позволя.
— Да пътувам.
— Също ще разреша.
— Да се занимавам със свой собствен бизнес.
Той се намръщи и извика разгневен:
— Не разбирам какво означава това!
