— Въпреки привидното ти съгласие, ти все още си дълбоко вкоренен в деветнадесети век. Никога няма да ме приемеш на сериозно или да уважаваш правата ми на свободна личност.
— Миси, не съм казал „не“ — отбеляза той.
Тя изхъмка.
Той я притисна отново към себе си.
— Всъщност само на едно нещо бих казал „не“.
Тя се взираше нагоре към него войнствено.
— И какво е то?
— Никога няма да позволя да се влюбиш в друг.
Искреният му поглед показваше, че той също може да бъде уязвим.
— О, по дяволите, Фейбиан! Защо винаги, когато съм ужасно ядосана, ще намериш да кажеш нещо толкова романтично?
Отговорът му беше усмивка. После я целуна с пресушаваща целувка, която продължи хиляда тупкания на сърцето.
Мелиса и Джеф се разхождаха в Конфедеративния парк, в подножието на хълма. Бяха ходили на църква и обядвали с неговата майка. Около тях се усещаше спокойствието на огромните стари дървета. Из въздуха витаеше ароматът на пролетта. Около тях гъмжеше от туристи, които се разхождаха около реката и Тинестия остров. От яхтклуба се плъзгаха платноходки.
Когато спряха пред статуята на Джеферсън Дейвис, образът на президента на Конфедерацията върна Мелиса към реалността.
— Срещнах го веднъж, знаеш ли? — прошепна тя.
Джеф я погледна изумен.
— Срещнала си Джеферсън Дейвис?
Тя кимна.
— Беше преди няколко години… в миналото. Господин Дейвис и съпругата му Верина спряха в Мемфис по пътя си за Кентъки. Родителите ми дадоха вечеря в тяхна чест.
Тя се загледа в каменната стена и оръдието, поставено там, за да напомня за Гражданската война.
— Джеф, трудно ми е да повярвам какво се е случило на Юга, след като съм го напуснала. Колкото повече научавам за войната, толкова повече се натъжавам. Вчера например, докато помагах в библиотеката, открих странна кутия — експонат от ужасната морска битка в пристанището на Мемфис. След нея градът е бил превзет от Федерацията през 1862 година.
Джеф бързо я прегърна.
— Но, мила, твоето семейство е напуснало Мемфис преди това — напомни й той.
— Знам, но там са останали приятелите ми — семействата Сержънт, Мерсър и Макгий. Целият град е пострадал — след като не получи отговор, додаде: — Вече не ме разпитваш за моето време, както преди.
Той стисна ръката й.
— Съжалявам, мила. Имах чувството, че ако те окуражавам да говориш за миналото, ти би пожелала да се върнеш в своето време.
— О, Джеф!
Когато отминаха статуята, тя го попита:
— Спомняш ли си, че ми предложи да се опитаме да открием документи за моето семейство?
— Да — отговори той предпазливо.
— Аз бях против, защото не виждах как тези проучвания биха могли да ни помогнат. Разбира се, прочетох старите семейни писма, за които ти споменах. Майка ми винаги ме е уверявала, че в нашето семейство е имало някакви документи.
— Тогава какъв е проблемът? — попита той.
Измъченият и поглед срещна неговия.
— Докато бях в библиотеката, се случи да мина покрай стаята на местния архив. Бях изумена от подробните генеалогични записи за различни семейства от Мемфис. Те са на разположение на всеки…
— Продължавай — настоя той.
— Както и да е. Мисля, че беше прав. Трябва да проверим дали няма нещо за моето семейство, след като съм го напуснала. Би трябвало да съм го направила по-рано. Но може би малко ме беше страх от това, което щяхме да открием.
— Амин! — измърмори той.
Тя продължи нещастно:
— Вчера, по време на почивката, отидох за малко в стаята. Прочетох още за Мемфис след войната. Имало е епидемии от жълта треска, градът е загубил привилегиите си — завърши тя изтръпнала.
— Вярно е, че онези години са били доста тежки за града — съгласи се той. — Хубаво е, че семейството ти го е напуснало.
— Но ние се връщаме отново на стария въпрос.
— Какъв е той?
— Кой ги е предупредил за войната? Аз или… Миси?
— Труден въпрос, съгласен съм.
— Тогава ти беше прав, че би трябвало да проучим повече. Да видим дали има намек някъде във фамилните анали за това, коя от нас двете е останала в миналото. Решила съм утре отново да отида в библиотеката.
Джеф я спря, като я стисна за раменете.
— Това не е необходимо.
— Но защо?
Той кимна към близката пейка.
— Любима, моля те да седнем.
Тя се съгласи. Той крачеше, пъхнал ръце в джобовете си. Изражението му беше дълбоко замислено. След малко се обърна към нея и каза примирено.
— Няма нужда от никакви проучвания, Мелиса. Аз съм ги направил.
Тя пребледня.
— Какво си направил? Какво искаш да кажеш?
Той пое дълбоко дъх.
— Веднага след като ме убеди, че идваш от друго време, аз наех местната генеаложка Милдред Рийд. Тя се ангажира да събере всичко, което може, за твоето семейство и наистина работи усилено.
Мелиса беше смаяна.
— И какво е открила?
— Всъщност много малко. Изглежда, майка ти е права, като казва, че почти нищо не е останало за вашето семейство. На Милдред й е било много трудно. Но когато говорих с нея за последен път, тя ме увери, че ще се постарае да постигне повече. Спомена, че има намерение да се свърже с някои комитети и щатски агенции, като Историческата фамилна библиотека и Мормонската църква. Обеща да ми съобщи подробности след една седмица.
Мелиса стана. Изражението на лицето й издаваше объркване и болка.
— Джеф, защо досега не си ми казал нищо за това?
Той я погледна разкаяно.
— Съжалявам, че трябваше да крия от теб, любима. Но, както ти отбеляза, се страхувах от онова, което ще открия. Не исках и да ти показвам частичен доклад, който би могъл само да те разтревожи безсмислено.
— Тогава ти вече знаеш нещо?
Той улови ръцете й и заговори много сериозно:
— Мелиса, моля тя, не ме насилвай. Ако ти кажа малкото, което знам, само ще създам повече проблеми. Не бих могъл да се справя с тях. Нека да не обсъждаме този въпрос, докато Милдред не приключи със събирането на информация. Не можеш ли да ми имаш доверие?
