— Мисля, че знам подходящо място за нас, откъдето да започнем — добави дрезгаво той и се надвеси сладострастно над нея.
— Фейбиан, не! — извика тя. Опита се с ръка да го отблъсне. — Колкото и да харесвам това, което правим, не може всичките проблеми да се решават в леглото.
Непоколебим, той погали ръката й и започна да целува всеки пръст.
— Не съм казал такова нещо, но позволи ми да те обладая и след това ще поговорим.
Зашеметиха я паника и страст едновременно.
— Аз… Аз не мога.
Сега той беше озадачен и наранен.
— Но защо?
„Защото не мога да те напусна с твоето дете под сърцето си!“ — думите, които не можеше да му каже, я задушиха.
— Да не би да се страхуваш, че родителите ти може да ни сварят? — попита той.
Тя поклати глава измъчено.
— Не, не е това. Аз просто… не мога да се любя с теб отново.
— Не можеш да се любиш с мен отново? Не може да бъде! — извика той.
Тя кършеше ръце.
— Искам да кажа… докато се оженим. Това е някакво суеверие, разбираш ли? — и довърши с прекършен глас: — Искам да направя утрешната нощ много специална.
— А, разбирам — съгласи се той. — Знаеш ли, звучи много приятно, ангел мои — продължаваше да я гледа със страстен копнеж.
— По дяволите, Фейбиан. Моля те да не ме гледаш така!
Стояха и се взираха един в друг. Желанието сякаш щеше да възпламени въздуха между тях. Миси се любуваше на мъжа, когото страстно обичаше. Поглъщаше всяка черта на лицето му, всеки контур на магнетичното му тяло, потъваше в излъчващите светлина дълбини на тъмните му очи. След като осъзна, че може би никога нямаше да го види след утрешния ден, че нямаше да се наслаждава на сладкото му любене, тя внезапно разбра какво трябва да направи, какво копнееше да направи.
— Но аз мога да направя друго за теб — прошепна тя.
— Така ли?
Със сълзи в очите, тя каза:
— Фейбиан, независимо от това, какво ще се случи, моля те, никога не забравяй, че те обичам!
— Аз също те обичам, любима — каза той, въпреки че изражението му беше объркано.
Тя коленичи пред него и започна да разкопчава панталоните му.
— Миси, какво правиш?
Преди да загуби кураж, тя го пое в устата си.
Фейбиан усети как бързо се възбужда, но беше изключително смаян.
— Жено, къде, за бога, си научила да…
— Не съм! Повярвай ми, Фейбиан! Това е нещо, което е позволено между нас двамата — погледна нагоре към него подозрително и приключи: — Най-малкото, надявам се.
— О, да! — увери я той с дрезгав, треперещ глас. — Аз никога…
Останалата част от думите му се загуби в звуци на мъчителен екстаз.
Глава 40
В утрото на своята сватба Мелиса седеше пред огледалото и се гримираше. Сърцето и беше разбито, защото днес щеше да напусне Джеф и родителите си, но това беше най-благородното нещо, което можеше да направи. Трябваше да се раздели не само с тримата обични хора, но и с новата си същност. Като гледаше хубавия пръстен, подарен й от Джеф, тя с болка мислеше, че той никога нямаше да постави на пръста й сватбен пръстен. Колко ли щеше да страда Джеф, когато открие, че я е загубил. Молеше се да събере сили и да издържи предстоящото изпитание.
— Мелиса, скъпа, може ли да вляза?
Чула гласа на майка си, Мелиса извика:
— Разбира се, майко.
Шарлот влезе облечена в красива, бледолилава копринена рокля. Усмихваше се и носеше огромен букет от жълти рози.
— Виж какво току-що изпрати Джеф за теб — каза весело тя. — Нали са прекрасни, мила?
Мелиса погледна цветята и избухна в сълзи.
— Хубава работа, скъпа — смая се Шарлот. Остави цветята и потупа дъщеря си по рамото. — Знам, че си много развълнувана, но трябва да се владееш.
Миси седеше до тоалетката, подсмърчаше и оправяше косата си. Мразеше мисълта, че трябва да напусне Фейбиан и новите си родители, макар да знаеше, че това е единственото разрешение за нея като личност. Разбира се, Фейбиан се държеше много мило, много отстъпчиво, когато беше дошъл в стаята й миналата нощ. Но споменът за егоистичното му поведение вчера на конното състезание все още я гнетеше. Той можеше, когато поиска, да бъде сговорчив, но тя знаеше, че все още не се е променил. Щеше ли някога да я уважава като личност?
Въпреки това, можеше ли да зареже него и другите завинаги? Отново я прониза безпокойство, като си помисли за идващата война и епидемиите. Щяха ли родителите й да се преместят на запад, както ги беше помолила? Щеше ли Фейбиан да стои настрана от Гражданската бойна и да избяга от блокадата? Или всички щяха да останат в Мемфис и да загинат в идващите нещастия?
Горчива усмивка изкриви устните й, когато си даде сметка колко се е променила след идването си тук. За първи път в живота си се чувстваше отговорна за някого. Беше станала сърдечна и с чувство за отговорност, беше започнала да зачита чувствата на другите. Страхуваше се от тази промяна точно толкова, колкото се страхуваше, че Фейбиан ще я направи своя изтривалка. Кого тогава щеше да спасява днес? Себе си ли, или този, когото обичаше?
— Миси, скъпа, може ли да вляза?
Чула гласа на Лавиния. Миси каза:
— Разбира се, мамо.
Облечена в красива бледоморава копринена рокля, Лавиния бързо влезе и постави на тоалетката пред дъщеря си един плик.
— Фейбиан току-що изпрати това за теб.
Намръщена, Миси отвори плика и извади нотариалния акт за склада, които двамата с Фейбиан наскоро бяха посетили. Имаше и бележка от Фейбиан:
Миси, любима, ще основем нашата фабрика. Резервирал съм билети за парахода до Англия за нашето сватбено пътешествие. Там ще потърсим необходимите съоръжения… когато не съм прекалено зает да те правя моя.
Загледана в бележката, Миси избухна в ридания. Най-сетне Фейбиан беше възприел нейната независимост. Как би могла да го напусне? Но как можеше да спре събитията, които сама беше задвижила?
— Хубава работа, мила! — Лавиния я утешаваше, като потупваше тресящите се рамене на дъщеря си. — Знам, че е трудно да се понесе толкова много щастие, но трябва да се овладееш.
Половин час по-късно Миси стоеше на върха на стълбата, облечена в сватбената си рокля. Беше хванала баща си под ръка. Долу, във фоайето, гостите, Фейбиан и пасторът ги очакваха.
