— Готова ли си, мила? — попита Джон.
— Разбира се, татко — отговори тя колебливо.
— Между другото, има нещо, което бих искал да ти кажа — добави той.
— Да?
Той се усмихна.
— Ще освободя всички роби. Това е моят сватбен подарък за тебе, мила.
Дълбоко трогната, тя го прегърна бързо.
— О, татко, толкова съм щастлива! Гордея се с теб!
— Трябва да кажа, че в този радостен ден чувствата ми са абсолютно същите — добави той. Гласът му беше дрезгав от вълнение.
Миси трябваше да погледне настрани, за да скрие сълзите си. Когато звуците на сватбения марш се разнесоха, сърцето й бясно запърха. Вътрешностите й се усукаха. Настъпил беше единственият шанс да избяга, златната възможност да си възвърне независимостта. Защо тогава не изгаряше от желание да направи крачката?
— Миси? — до нея достигна озадаченият глас на баща й.
Кракът й беше готов да направи прекатурването. Тя погледна към баща си. Очите му бяха пълни с обич и загриженост. След това погледна надолу към Фейбиан. Спомни си за нотариалния акт, който лежеше горе на тоалетката й, видя любовта и уязвимостта, изписани върху лицето му, и замръзна. Внезапно осъзна, че нищо друго нямаше значение за нея, освен любовта и копнежът, изписани на скъпото лице. Фейбиан Фонтено беше мъжът, когото обичаше с цялото си сърце. Не можеше да постъпи така с него. Най-сетне разбра какво имаше значение за нея. Това съвсем не беше отстояването на собствената й независимост. Това беше да обича Фейбиан, да бъде с него! Ако останеше, щеше да направи щастливи Джеф и Мелиса в другото време.
В сърцето си чувстваше, че Мелиса щеше да разбере…
Осъзнала всичко това, тя вече не се колебаеше. Хвръкна стремително надолу по стълбите, за да се свърже с мъжа, когото обичаше.
— Готова ли си, скъпа?
Мелиса кимна трепереща. Стоеше на върха на стълбата, облечена в сватбената си рокля. Беше хванала баща си под ръка. Долу гостите, Джеф и пасторът ги очакваха. Тя чу да се разнасят звуците на сватбения марш. Паника ускори пулса й и усука вътрешностите й.
— Мелиса? — достигна до нея озадаченият глас на баща й.
Кракът й беше готов да извърши премятането. Погледна към баща си. Гледаше я с обич и безпокойство. Обърна очи надолу към Джеф и потъна във влюбения му поглед.
„Сбогом, моя любов — извика сърцето й. — Моля те да ми простиш. Ще те обичам вечно.“
Като преглътна сълзите си, Мелиса пристъпи напред. Беше готова за скока.
В този момент баща и я дръпна почти жестоко, сграбчил здраво ръката й.
— О, не, скъпа моя! — каза твърдо Хауард. — Не можем да допуснем друго падане!
— Но ти не разбираш! — умоляваше го Мелиса с обезумели очи. — Аз трябва да го направя.
Но Хауард само се изсмя и затегна хватката.
— Не бъди глупава. Хайде сега, мила, приготви се да тръгваме.
Мелиса нямаше друг изход и заслиза надолу по стълбите с баща си. Той я държеше толкова здраво, че ако направеше опит да падне, щеше да полети с него. Това, разбира се, беше немислимо.
„Съжалявам. Миси! — мислеше тя виновно. — Толкова съжалявам!“
На най-долното стъпало Мелиса спря и панически се взря в малахитовия овал. Търсеше отговор, от който отчаяно се нуждаеше. Тогава, като в приказка, кръговете започнаха да пулсират и тя видя образите на Миси и Фейбиан. Двамата стояха пред пастора и се гледаха с невероятна любов и преданост.
Погледът и се замъгли от сълзи, но тя вече беше спокойна. Усмихната лъчезарно, хвръкна към мъжа, когото обичаше.
— Защо поиска да останем тук тази вечер? — попита Фейбиан.
Сватбеното тържество беше свършило преди много часове. Господин и госпожа Фонтено лежаха горе в нейното легло. Целуваха се и се милваха. Телата им бяха осветени от слабата светлина на газената лампа.
— О, не знам — прошепна тя, като галеше голите му гърди. — Мисля, че е съвсем нормално тук да прекараме първата си брачна нощ.
— Утре ще се качим на парахода за Ню Орлиънс — прошепна той, като хапеше шията й. — И от там се отправяме за Англия, котенцето ми.
— Където ще изберем нашите машини? — подразни го тя.
Той се изсмя дрезгаво.
— Правилно.
Тя му се усмихна с обич.
— Значи наистина ще ми разрешиш да управлявам фабриката заедно с теб?
— Да — каза той сериозно. — А ти ще отдадеш на мен… и нашите деца… нужното внимание…
Тя милваше гърба му.
— Повярвай ми, ще го направя!
Фейбиан разхлабваше връзките на прозрачната й нощница.
— Господи, толкова съм щастлив, че си моя. Много е приятно, но…
— Да?
Той я изгледа твърдо.
— Имах някакво странно предчувствие, че днес щях да те загубя.
Тя обви ръце около врата му. Гледаше го влюбено.
— Никога няма да ме загубиш, Фейбиан — и натъжена добави: — Знаеш ли, през последните два и половина месеца научих толкова много неща.
— Например? — попита той.
Тя го погледна сериозно.
— Научих, че не трябва да се страхувам от промените в себе си. Научих се да те обичам и да ти имам доверие. Да не се страхувам, че ще ме погълнеш като личност.
Той се усмихна.
— Има само един начин, по който бих искал да те погълна.
— Гледай да не се задавиш!
Той гризна гърдите й.
— Всъщност може никога да не ти разреша да станеш от това легло. Имам намерение да те съблека гола и да целувам всеки сантиметър от прелестното ти тяло.
— Не забравяй, че трябва да забременея — страстно измрънка тя, като докосна твърдината през долнището на пижамата му. — Искам бебе веднага!
— Ще получаваш всяка година по едно — обеща той с чувствено ръмжене.
Тя се засмя.
— А кога ще те събличам гол и ще целувам всеки сантиметър от теб, господин Фонтено?
— Всъщност, госпожо Фонтено, мисля, че снощи го направи — подразни я той. — Обаче не бих имал нищо против да извикам бис.
По-късно, след много чудни представления, Миси седна в леглото, облече пеньоара си и подаде на Фейбиан халата. Когато я погледна въпросително, тя го целуна и каза:
— Ела с мен долу, моя любов. Трябва да ти покажа нещо.
— Защо поиска да останем тук тази вечер, скъпа? — попита Джеф.
Сватбеното тържество беше свършило преди много часове. Господин и госпожа Далтън лежаха горе в нейното легло. Целуваха се и се милваха. Телата им бяха осветени от бледата светлината на нощната лампа.
