Майк Резник
Гадателката
ПРОЛОГ
Беше време на гиганти.
Те нямаше как да се разгърнат в задушаващите граници на Демокрацията, която постепенно се разпростираше над цялото човечество. Затова се отправяха към далечните и безплодни светове на Вътрешната граница, привлечени от яркото галактическо ядро, както пеперудите от светлината.
Повечето от тях, разбира се, изглеждаха като нормални хора, но въпреки това бяха гиганти. Никой не знаеше защо се бяха появили в такова изобилие точно в този момент от човешката история. Вероятно са били необходими на галактиката, пренаселена с малки хора, обзети от своите малки мечти. Сигурно това се дължеше и на суровия блясък на самата Вътрешна граница, защото тя не бе място за обикновени мъже и жени. А може би просто бе дошло време една раса, на която през последните векове липсваха гиганти, да започне да ги създава отново.
Каквато и да бе причината, те достигнаха далеч зад пределите на изследваната галактика и посяха човешкото семе на стотици нови светове. И между другото пораждаха цикъл от легенди, които не ще умрат, докато има хора да разказват за героичните им дела.
Разказват за Скитника Джоунс, стъпил на повече от петстотин нови свята. Той никога не бе сигурен какво търси, но винаги знаеше, че още не го е намерил.
Или за Свирача, който нямаше друго име и бе убил повече от сто човека и извънземни.
Има легенди и за Петъчната Нели, която превърна своя публичен дом в болница по време на войната със сетите, за да го види провъзгласен за светилище от същите хора, които се опитваха да го затворят преди това.
Разказват още за Джамал — той не оставяше отпечатъци нито от пръсти, нито от стъпки, но бе ограбил дворци, които и до днес не знаеха, че са ограбени.
Или за Залагащия светове Мърфи, който по различно време бе притежавал девет свята със златни мини и бе загубил всички на хазарт.
Разказват и за Костолома Бен Ами, който се беше борил с извънземни за пари и убиваше хора за удоволствие. За Маркиз Куинсбъри1, който не признаваше никакви правила в боя, и за Белия рицар — албинос, убиец на петдесет човека. Или за Сали Камата и Вечното хлапе, което, достигнало деветнадесет години, бе престанало да расте през следващите две столетия. Съществуваха още Бейкър Катастрофата, който караше цели планети да треперят под краката му, и екзотичната Перла от Маракайбо, и Алената кралица, чиито грехове бяха заклеймени от всяка раса в галактиката. Имаше още Дядо Коледа, и Едноръкия бандит със смъртоносната си ръка-протеза, и Майката Земя, и Гущера Малой, както и измамно благовъзпитаният Гробаря Смит.
Всичките бяха гиганти.
Но все пак съдбата на една жена беше да стои над всички тях, да се разпорежда с живота на хората и световете, като че ли са играчки в ръцете й, да пренапише историята и на Вътрешната, и на Външната граница, на Спиралния ръкав и дори на самата всесилна Демокрация. В различните етапи на своя кратък, но бурен живот тя бе известна като Гадателката, Оракула или Пророчицата. По времето, когато излезе на галактическата сцена, само неколцина оцелели знаеха истинското й име, родната й планета или историята на ранния й живот, както често става с гигантите и легендите.
Но тя имаше произход, история, истинско име и дори някакво подобие на детство.
Ето нейната история.
Първа част
КНИГА НА МИШКАТА
1
Блантайър III беше свят на високи кули и величествени минарета, на криволичещи улици и тъмни алеи, на огромни комини и тесни стълбища.
С други думи — свят, удобен за Мишката.
Сега тя седеше на подвижната сцена зад фургона на Мерлин. Не беше по-висока от метър и петдесет, тежеше едва 40 килограма и носеше вратовръзка с пайети и фрак. Усмихваше се самоуверено на събраната тълпа, докато Мерлин измъкваше букети и бели зайчета от въздуха. Подаваше й ги и тя ги поставяше в специални контейнери, понеже цветята и зайците бяха рядкост на Вътрешната граница, а те смятаха да ги използват още доста пъти, преди да се преместят в друг свят.
Сетне дойде номерът с цигарите. Мерлин запали една, угаси я, с магически жест показа други четири, изхвърли ги, измъкна нова иззад ухото си и продължи в този дух. Всичко се дължеше на ловкостта на ръцете му, но публиката никога не бе виждала представление с фокуси и се забавляваше чудесно.
Мерлин ги омайваше с неспирното си бърборене — разказваше вицове, обиждаше самохвалковците, призоваваше тъмните богове на помощ, а понякога прочиташе и нечии мисли.
И накрая, четиридесет минути след началото на представлението, последва piece de resistance.2
Мерлин накара Мишката да влезе в една огромна кутия, завърза я с вериги и я заключи с огромни катинари. Внимателно обясни, че вътре има запас от кислород само за двадесет минути и нито секунда повече.
Мишката вече се криеше в задната част на фургона, когато Мерлин с помощта на двама зрители закрепи кутията на една макара, вдигна я над огромен аквариум, пълен с вода, потопи я и същевременно убеждаваше публиката, че на Мишката са й останали само деветнадесет минути да се измъкне или да умре.
Продължи със своите смайващи номера с огньове и експлозии, които задържаха вниманието на хората, докато Мишката се облече в черен, прилепнал по тялото й костюм, излезе през дупката в дъното на фургона и се промъкна в тъмнината.
Миг по-късно сръчно се изкатери по една древна сграда, като използваше сянката на кулата й за прикритие. Долу Мерлин изпълняваше поредния си номер. Мишката влезе през един прозорец и тръгна по коридора. Имаше много предмети на изкуството, но тя реши, че ще е трудно да ги прекарат през проверките, когато напускат планетата. Вместо това продължи да обикаля от стая в стая, докато намери будоара. Претърси набързо чекмеджетата, откри кутия с бижута, изпразни я, а плячката скри в малка кесия, завързана на кръста й.
Погледна часовника си отново — разполагаше с единадесет минути. Имаше време за още една къща, ако не и за две.
Изтича обратно до прозореца, през който влезе, изкачи се до върха на минарето, скочи към съседната сграда, приземи се като котка на перваза и отвори със сила прозореца на една тъмна стая.
Веднага усети, че не е сама. Някой спеше в ъгъла. Замръзна в очакване да я нападнат, но когато чу леко похъркване, прекоси стаята и се озова в коридора за по-малко от пет секунди.
От номерата по вратите разбра, че се намира в пансион, а не в частна къща. Това си имаше и добра, и лоша страна. Можеше да обере няколко стаи, без да напуска сградата, но наемателите на пансиони рядко имаха нещо за крадене.
Провери най-близката стая. Беше празна — нито хора, нито нещо ценно.
Във втората бе по-добре. Мъж и жена спяха на двойно легло, а въздухът вонеше на алкохол и наркотици. Мишката откри дрехите им на пода и взе три банкноти по сто кредита от портфейла на мъжа. Не успя да намери чантичката на жената, а и нямаше време за губене.
Беше отново в коридора и й оставаха още осем минути, когато възрастна жена включи осветлението и се запъти към единствената баня на етажа. Мишката се стрелна към стълбището. Чу гласове откъм долния етаж и разбра,че поне една от стаите е отворена. Прикри се в сянката до стената и изчака старата жена да стигне до банята. Това отне цели две минути и Мишката реши, че е време да се оттегли. Откри неосветен авариен изход в задната част на сградата, слезе долу и в тъмнината стигна до фургона на Мерлин. Спотаи се, докато поредният номер с фойерверки прикове вниманието на тълпата, и се промъкна през дупката обратно във фургона.
