— Сега се нуждаем от него дори повече.
— Ако той е тук сега, значи ще е тук и сутринта — отговори Мишката. — Нека да си вземем първо една стая и да наваксаме малко сън.
— Не искам да го изпусна — настоя Пенелопа.
— Говориш за него, като че ли е търговски пътник.
— Не знам какъв е. Знам само, че е тук.
— И мислиш, че е в един от тези карнавали?
— Не знам. Но чувствам, че трябва да отидем там.
— Добре, чувствата ти бяха доста точни досега — съгласи се с уморена въздишка Мишката. — Хайде да тръгваме.
Хванаха едно от влакчетата за най-близкия карнавал — сравнително неголям, предназначен за семейства с малки деца. Чуваха се радостни писъци от различните палатки, а няколко клоуни — както хора, така и извънземни, смесени с тълпата, раздаваха безплатни билети за по-невзрачни представления.
— Е? — попита Мишката.
Пенелопа поклати глава.
— Не е това мястото.
— Благодаря на Бога! Всички тези чисти и отнесени семейства ме влудяват.
— Не харесваш ли семействата, Мишке?
Жената вдигна рамене.
— Не знам. Никога не съм имала семейство — тя се усмихна на момичето. — За мен ти си моето семейство.
— И ти си моето семейство — отвърна искрено Пенелопа. — Ти и Мариан.
— А сега накъде? — попита Мишката.
— Нека просто обикаляме наоколо. Ще позная мястото, когато стигнем там.
— Както кажеш — Мишката махна на друго влакче.
Минаха покрай открит зоопарк за извънземни животни, покрай огромен стадион, който като че ли не бе достатъчно наситен със събития в този ден, ферма, където се отглеждаха гигантски влечуги от Антарес, и най-накрая наближиха разположен на голяма площ карнавал.
— Тук е — прошепна Пенелопа и Мишката сигнализира на шофьора, че искат да слязат.
— Това нещо сигурно покрива трийсет акра и повече — обади се Мишката, докато стояха на входа. — Имаш ли някаква идея как изглежда той?
— Дори не знам дали е той — отговори момичето. — Но знам, че ще го намерим тук или той ще ни намери.
— Ще го познаеш ли, като го видиш?
Пенелопа сви рамене.
— Предполагам.
Мишката плати входната такса и през следващите няколко часа те си проправяха път през тълпи от туристи, разглеждаха редици с игри и изложби, минаваха покрай мошеници и измамници, покрай стриптийз и представления на изродени деца на природата, покрай извънземни изложби, палати за удоволствие чрез болка, центрове за евтина езда и изложби на говеда и свине от самата Земя.
— Предавам се за днес — обяви Мишката, когато в ранния следобед горещината стана още по-силна. Седна на една празна маса до редица от щандове за храна и махна на Пенелопа да седне до нея.
— Тук трябва да има около десет хиляди души — продължи тя, когато момичето се настани на стола. — Може да сме минали покрай него, без да разберем.
— Той ще бъде тук — отговори твърдо Пенелопа.
— Скоро ли?
— Не знам.
— Днес? Утре? Следващата седмица? — настоя Мишката. — Не искам да те тревожа, но сме почти без пукната пара. Повечето ми пари са у Вечното хлапе, а почти привърших тези, които имах у себе си. Дали ще продължим да търсим твоя тайнствен приятел, или ще търсим изход от тази планета, трябва да открием начин да изкараме някакви пари. Имам достатъчно, за да живеем още три дни, може би четири, ако намерим евтино място, където да отседнем… Знаеш ли дали дотогава твоят приятел ще се появи?
Пенелопа сви рамене.
— Не знам.
— Сигурна ли си, че сме на точното място? В Нов Гомор има още много карнавали.
— На точното място сме.
Мишката въздъхна дълбоко.
— Тогава по-добре да останем тук, на карнавала. Колкото по-малко се движим из Нов Гомор, толкова са по-малко шансовете да ни разпознаят.
— Ще ни позволят ли да останем тук? — попита Пенелопа.
— Не и като туристи. Но виждам няколко празни кабини и палатки. Трябва само да измислим някакъв номер и да убедим шефа да ни вземе да работим за него.
— Какво можем да правим?
— Това е проблемът — призна Мишката. — Предполагам, че мога да се кандидатирам за стриптийзьорка, но съм толкова кльощава и грозна, че хората ще ми платят да се облека.
— Това не е вярно — горещо възрази Пенелопа. — Ти си хубава, Мишке.
— По този въпрос може да се спори — отговори кисело жената. — Както и да е, повярвай ми — никой няма да ме наеме.
— Тогава какво ще правим?
Мишката наведе замислено глава, после вдигна поглед и се усмихна.
— Знаеш ли какво не видях, докато обикаляхме?
— Какво?
— Гадател.
— Какво е това?
— Гадател ли? Това е някой, който претендира, че прави това, което ти наистина можеш: да предсказва бъдещето — тя замълча, колкото да си поеме дъх. — Помниш ли как видя картите ми в казиното на Последен шанс?
— Да.
— Смяташ ли, че можеш да видиш кой ще спечели определено надбягване или борба?
— Мисля, че да. Сега ми се удава по-добре отпреди.
— Когато не можеш, ще знаеш ли, че не можеш?
— Да.
— Тогава вероятно ще ни вземат на работа.
— Чудесно! — рече щастливо Пенелопа. — Тогава, след като спечелим малко пари, като предсказваме бъдещето, мога да ти кажа кой ще победи в дадено надбягване или борба и ти ще заложиш на победителя, и…
— Не — прекъсна я Мишката. — Ако спечеля прекалено много пари наведнъж, ще привлека вниманието. По-добре да ги печелим по малко. — Тя изгледа Пенелопа и се намръщи. — Имаме и друг проблем. Ако тръгне слух, че малко момиче предсказва победители, ще се сдобием с нежелана компания.
— Може би трябва да направим като на Последен шанс — предложи Пенелопа.
— Току-що ти обясних, че не мога да рискувам да спечеля прекалено голяма сума наведнъж.
— Не, имах предвид начина, по който играхме на карти. Ти беше играчът, а аз ти сигнализирах. Ти ще можеш да пресказваш бъдещето, ако аз ти сигнализирам какво да предсказваш.
Мишката се замисли върху предложението.
— Може би ще стане — призна накрая тя.
И тъй като не се появи по-добра възможност, те прекараха остатъка от следобеда в репетиране на сложната система от сигнали, чрез които Пенелопа можеше да даде основната информация за всеки клиент. Тогава, на здрачаване, Мишката откри управителя на страничните забавления, направи кратка демонстрация на уменията си, предложи му подялба 60 на 40 от печалбата за него срещу ползване на
