— Това е просто кукла. Ще ти купя друга.
— Не искам друга. Искам нея.
Той я изгледа продължително, после вдигна рамене.
— Добре, дай ми я — ще я сложа в някой джоб.
— Не, няма да го направиш. Ще я изоставиш.
— Добре, носи си я сама — ядоса се Мерлин. — Не ми пука.
Той помогна на Пенелопа да излезе през дупката в прозореца, а тя притискаше Мариан до гърдите си. Хвана се с едната ръка, увита в салфетка, за стъклото, а с другата продължи да държи куклата.
Миг по-късно Мерлин беше до нея на перваза, а после Мишката ги ръководеше по пътя им нагоре. За цяла минута се заклещиха на края на покрива и Мерлин бе почти сигурен, че титановата корда няма да издържи или макарата ще поддаде, но с помощта на Мишката успяха да стигнат до временната сигурност на покрива.
— Последвайте ме — подкани ги Мишката. Мерлин стоеше на колене и се опитваше да си поеме дъх, а Пенелопа преглеждаше Мариан за драскотини.
Мерлин кимна и с усилие ги последва по покрива. Когато стигнаха до края, видяха, че близката сграда е на двадесет метра под тях.
— Не бива да рискуваме да слезем по пожарното стълбище — обясни Мишката, — защото може да се натъкнем на хората на Главореза във фоайето. Мисля, че ще е най-добре да слезем до съседната сграда и да излезем през нейното фоайе. Колко дълга е тази твоя жица, Мерлин?
— Достатъчно, за да стигне до онзи покрив.
Мишката се усмихна.
— Не гледай толкова нещастно. Слизането е доста по-лесно от изкачването.
— И при всички положения по-бързо — промърмори Мерлин.
И двамата бяха прави: спуснаха се по-лесно и по-бързо, така че няколко минути по-късно тримата слизаха по пожарното стълбище към приземния етаж на съседната сграда.
23
Стълбището ги отведе в шумното фоайе на офиссграда. Търговският център се състоеше само от местни туристически агенции, с изключение на един малък банков клон и магазин за дрехи, главно за сафари.
— Как ни намери? — попита Мишката, докато излизаха през главния вход. — Всъщност как въобще узна, че сме на Калиопа?
— По-късно — отговори Мерлин, като се оглеждаше наоколо. — Нека първо се отдалечим от вашия приятел пирата.
Той спря едно такси и помоли шофьора да препоръча не много скъп семеен хотел близо до по-малките увеселителни комплекси в южния край на града. Мълчаха в таксито, а петнадесет минути по-късно стигнаха до хотела.
Мерлин отиде на рецепцията и обясни, че поради грешка на космодрума багажът им ще пристигне вечерта или на другата сутрин, после резервира две спални с междинна врата. Никакъв коментар не последва — объркването бе нещо съвсем обикновено тук, като се знаеше колко багаж се изсипва на космодрума. Освен това тримата изглеждаха като типично семейство — не разполага с много средства, а е решило да опита забавленията, които може да си позволи.
Когато се качиха в стаите си и отвориха междинната врата, Пенелопа се приближи до Мишката.
— Видях няколко малки момичета на игралната площадка. Мога ли да отида и да си поиграя с тях?
Мишката поклати глава.
— Опасявам се, че не.
— Защо не?
— Защото за разлика от теб тези момиченца не са преследвани от осемнайсет пирати и половината ловци на глави в съзвездието. Не можем да рискуваме някой да те познае.
— Никой няма да ме познае — отговори Пенелопа. — Не и днес.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Вярваш на нейните думи? — учуди се Мерлин.
— Разбира се.
— Ако я видят, сме загубени — продължи магьосникът и внезапно Мишката си спомни, че той не знае нищо за изключителните способности на Пенелопа — те се разделиха, преди тя да ги демонстрира за пръв път.
— Никой няма да я види — настоя Мишката. — Ако не вярваш на нея, повярвай на мен.
Мерлин сложи ръка на рамото на Пенелопа и изчака, докато тя се обърне с лице към него.
— Бъди много внимателна — посъветва я той. — Ако видиш някой да те наблюдава, веднага се върни и ми кажи.
— Никой няма да ме наблюдава — отговори Пенелопа.
— Сигурна съм в това — намеси се Мишката преди протеста на Мерлин. — Отиди да поиграеш.
— Ще пазиш ли Мариан вместо мен? — помоли малкото момиче. — Не искам новите й дрехи да се изцапат.
— Ще е удоволствие за мен — Мишката взе куклата от ръцете й.
— Благодаря — каза Пенелопа. — Сега мисля да тръгвам.
— Приятно изкарване — пожела й Мишката.
Пенелопа спря на вратата с разтревожено изражение на лицето.
— Какво има? — попита я Мишката.
— Не знам никакви игри. Не съм виждала друго малко момиче, откакто бях на пет години.
— Тогава те ще те научат.
— Ами ако не ме харесат?
— Глупости. Ти си едно много приятно малко момиче.
— Но ако все пак не ме харесат?
— Ще те харесат — увери я Мишката.
Пенелопа погледна към куклата.
— Може би трябва да взема Мариан със себе си. Ако не харесат мен, може би ще харесат нея.
— Не се притеснявай толкова — успокоително продължи Мишката. — Кой не би харесал такова сладко момиченце като тебе?
— Много хора — отговори сериозно Пенелопа. — Като Ледения.
— Всичко ще е наред — увери я жената. — Просто се представи и съм сигурна, че ще се радват да се запознаят с теб.
— Надявам се — отвърна несигурно момичето, заповяда на вратата да се отвори, махна нервно на Мишката и Мерлин за довиждане и тръгна по коридора, а вратата се затвори след нея.
— Кой е Ледения? — попита Мерлин, докато оглеждаше с отвращение евтиното обзавеждане на стаята. — Някакъв измислен враг?
— Не съвсем — отвърна Мишката и се настани на огромен стол, като подгъна крака под себе си. — Работих за него преди много, много време.
— Никога преди не си го споменавала.
— Тогава имаше друго име. Стига сме говорили за Ледения. Как успя да ни намериш?
— Дълга история — Мерлин се загледа в холографската снимка на извънземен пейзаж, която висеше над леглото. — Боже, каква грозота!
— Може би трябва да започнеш от самото начало — продължи Мишката. — Как се изплъзна на всичките онези ловци на глави, след като ни остави на Байндър X?
— Не успях.
Мишката се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Не успях да се изплъзна на всичките — повтори Мерлин. — Мислех, че са ме изгубили, когато Оли
