каквито не бе срещала досега. Обмяната на веществата им едва ли би понесла течните примамки, предлагани от бара. Явно чакаха отварянето на голямото казино, където имаше почти тридесет маси и множество екзотични игри на късмета. Малка табела, написана на какви ли не човешки и нечовешки езици, известяваше, че този щастлив миг ще настъпи по залез слънце.
Над дългия барплот от масивна дървесина се зъбеха четири глави на странни хищници, а в стъклена витринка до гишето за обмяна на валути се пазеше оръфан лист със стихотворение, написано от ръката на Черния Орфей — странстващия поет на Вътрешната граница, отбил се на Последен шанс преди около две столетия.
До бара и около масите се бяха настанили двайсетина човека — някои в пъстри скъпи одежди, други в тъмнокафяви или сиви дрехи, типични за миньорите и самотните търсачи на ценни минерали. Никой не се обърна, когато жената влезе, огледа помещението и се насочи към бармана.
— Търся един човек, наричат го Ледения — каза тя. — Тук ли е?
Мъжът кимна.
— Ей го там, седнал е до прозореца.
— Дали ще има нещо против да поговори с мен?
Барманът се засмя.
— Зависи от настроението му. Но непременно ще ви изслуша.
Жената му благодари и тръгна към масата на Ледения, като се постара да заобиколи отдалеч извънземните.
— Може ли да седна при вас?
— Настанете се удобно, госпожо Бейли — покани я той.
Тя го изгледа учудено.
— Познавате ли ме?
— Не. Но научих името ви.
— Как?
— Нали трябваше да се представите, когато поискахте радарно насочване за кацане на планетата. А никой не стъпва на Последен шанс без мое разрешение.
— Ясно — промълви жената, седна и се вторачи в човека отсреща. — Не мога да повярвам, че ви намерих най-накрая!
— Не съм се губил, за да ме намерите, госпожо Бейли — изрече той равнодушно.
— Може и така да е, но аз ви търся вече четири години.
— И каква важна причина ви накара да посветите четири години от живота си на издирването ми?
— Казвам се Бетина Бейли… — започна да обяснява жената.
— Знам.
— Това нищо ли не означава за вас?
— А трябва ли?
— Щом фамилията Бейли не ви подсказва нищо, значи съм загубила напразно твърде много време.
— Досега не бях чувал името Бетина Бейли — сподели той с равен глас.
— До мен стигнаха слухове, че може би сте познавал дъщеря ми.
— Продължавайте — подкани я Ледения.
— Казва се Пенелопа.
Той извади малка пура от джоба си.
— И какво по-точно сте чула?
— Че я познавате и тя дори е прекарала известно време на Последен шанс.
— Госпожо Бейли, това беше преди четиринадесет години. — Ледения запали пурата си. — Оттогава не съм я виждал. — Сви рамене. — Откъде да знам, може вече да е мъртва.
Бетина Бейли го гледаше, без да трепне.
— Ако говорим за едно и също момиче, добре ви е известно, че това е невъзможно.
Ледения също задълго се взря в очите й, сякаш обмисляше казаното току-що. Накрая дръпна още веднъж от пурата и кимна.
— Да, говорим за едно и също момиче.
— Сега трябва да е на двадесет и две години.
— Съвпада — съгласи се той.
Бетина Бейли се поколеба, но продължи:
— Чувала съм и други слухове.
— Например?
— Че живеела при извънземни.
— При един извънземен — поправи я Ледения.
— Значи ви е известно къде е тя сега?
Той поклати глава.
— Не. Само знам с кого беше последния път, когато я видях.
— Освен това научих, че отделяте много време и внимание да я търсите — продължи Бетина Бейли.
Мъжът не отговори. Погледът му не издаваше нищо.
— И знаете за нея повече от всеки друг — настоя жената.
— Вероятно — съгласи се Ледения.
— Не е само вероятно. Това е факт.
— Добре, нека е факт. И какво?
— Искам си дъщерята.
— Госпожо Бейли, моля да ме извините, че ви натяквам, но май доста години са минали, докато стигнете до това решение.
— Търся я вече шестнадесет години… Отне ми я Демокрацията, а тя обхваща десетки хиляди светове. Търсих повече от десетилетие и похарчих почти всички пари, оставени ми от моя покоен съпруг, за да науча поне, че не е там, а някъде във Вътрешната граница.
— Госпожо, момичето беше във Вътрешната граница преди четиринадесет години. Сега може да е където и да било — във Вътрешната граница, в Пръстена, в Спиралния ръкав, във Външната граница, дори да се е върнала в Демокрацията. С нейните възможности няма да й е трудно да се скрие от всекиго.
— Тя е във Вътрешната граница — настоя упорито Бетина Бейли.
Ледения се вторачи в нея. Вече не успяваше да прикрие напълно събудения си интерес.
— Защо сте толкова сигурна?
— Когато решите да говорите откровено с мен, ще ви отвърна със същото — каза жената. — Засега ще трябва да ми повярвате без доказателства, че знам точно къде е.
Той замълча.
— Добре — промърмори накрая. — Вярвам ви, че знаете къде е.
Тя кимна.
— Искам да се върне при мен.
— И искате да се върне при вас — сговорчиво повтори Ледения. — Но защо дойдохте при мен? Защо не отидохте направо при дъщеря си и не я отведохте у дома?
— Не е толкова лесно. Може и да не ме познае, освен това е прекарала почти целия си живот сред извънземни. Току-виж, не поиска да дойде с мен.
— Отдавна е пораснала — отбеляза Ледения. — Има право да избира.
— Готова съм да приема нейния избор — увери го Бетина Бейли. — Само че не искам да й влияят някакви чужди на расата ни твари.
— Знам само за един извънземен с нея.
Жената поклати глава.
— Тя живее на планета, населена не от хора.
— Коя?
— Ще ви кажа, когато се споразумеем.
— За какво?
