вътрешността на къщата. — Не помня да си ми сипал нещо за сметка на заведението, когато идвах на Последен шанс.
— И никога няма да ти се случи — отвърна Ледения на усмивката му.
Влязоха в просторна стая. Хладният каменен под, дебелата мазилка на стените и широките стрехи на покрива възпираха успешно жегата да не проникне и тук. Имаше няколко кресла, покрити с кожи от местни животни, на земята беше просната кожата на голям хищник заедно с главата, имаше и малка библиотека за книги и дискове, подпространствена радиостанция и часовник от чудновато полупрозрачно вещество, което непрекъснато променяше цвета си. Стените бяха облепени с обяви за издирвани престъпници, поставени в рамки. Чандлър бе убил или заловил всеки един от тях.
— Интересни ловни трофеи си имаш — подхвърли Ледения и махна към стените.
— Хората са най-интересната плячка — съгласи се Свирача. Мина зад дървен плот и отвори малък хладилник. — Какво предпочиташ?
— Все ми е едно, стига да е студено.
Чандлър забърка два еднакви коктейла и му подаде едната чаша.
— Това може и да ти хареса.
Ледения отпи голяма глътка.
— Благодаря.
— Отнасям се любезно с клиентите — каза Чандлър и се вторачи в него. — И ти си клиент, нали?
— Поне потенциален. — Ледения се извърна да погледне отсрещния бряг. — Имаш ли нещо против да се върнем на терасата? Трудничко ми беше да се добера тук, но изгледът веднага ми хареса.
— Защо не?
Когато застанаха отвън, Ледения отбеляза:
— Сигурно ти е много удобно да си гърмиш вечерята оттук.
Чандлър сви рамене.
— Да, бих могъл, но никога не ловувам в радиус от десет километра наоколо. — Помълча и реши да обясни: — Някои животни са добри за плячка, други за забавление, а трети — за да им се любуваш. На тези само се любувам.
— Знаеш ли — промърмори гостът, — сетих се, че не видях никакви оръжия в къщата.
— О, оръжия имам предостатъчно — увери го Свирача. — Но не за да стрелям по животните край реката.
Крехка бяла птица кацна върху един речен бозайник и започна да кълве паразити от главата му.
— Това място винаги ми липсва, когато пътувам — промълви Чандлър, облегнал се на парапета. — Ако приема поръчката ти, колко дълго ще трябва да отсъствам?
— Няма да те лъжа — каза Ледения. — Задачата не ми изглежда нито лесна, нито бърза.
— И в какво се състои? — попита Свирача, без да отделя поглед от реката.
— Още не съм сигурен. — Домакинът вдигна вежда учудено, но замълча. — Чувал ли си за Пенелопа Бейли?
— Мисля, че всеки е чувал, поне преди десетина-петнайсет години — отвърна Чандлър. — Предлагаха купища пари за нея.
— Така беше.
— Доколкото си спомням, всеки се стремеше да я докопа — Демокрацията, две-три чужди раси, дори някакви пирати. Изобщо не разбрах какво стана с това момиче, просто един ден измряха доста ловци на глави и след това май никой не се стремеше да получи наградата. — Обърна да погледне Ледения. — Плъзна слух, че и ти си бил замесен.
— Бях.
— А за какво се вдигна цялата онази врява? Стотици хора я преследваха, но никой не пожела да обясни защо едно хлапе може да струва пет-шест милиона кредита.
— Не беше някое обикновено, мило момиченце — кисело изрече Ледения.
Чандлър извади от един джоб парчета корав хляб, остави ги на парапета и се отдръпна да наблюдава как три дъгоцветни крилати създания ги отнасят.
— Ако искаш от мен да я намеря и доведа, ще трябва да ми обясниш защо струва толкова скъпо.
— Ще ти обясня — обеща Ледения и надигна чашата си. — Но няма да ти се наложи да я търсиш.
— Знаеш ли вече къде е?
— Вероятно.
— Или знаеш, или не.
— Сигурен съм къде е жената, която ще бъде цел на задачата ти. Но не бих могъл да кажа дали тя е Пенелопа Бейли.
— А би ли познал Пенелопа Бейли, ако я срещнеш?
— Много време мина, тя вече е млада жена, а не момиченце. Честно казано, не вярвам да я позная.
— Тогава как ще разбереш дали съм ти довел която трябва?
— Има и други начини… — Ледения се поколеба. — Освен това, ако тя наистина е Пенелопа Бейли, почти сигурно няма да успееш да ми я доведеш.
Чандлър вдигна поглед към внезапно струпалите се облаци.
— Всеки ден по това време вали — обясни той. — Да се настаним удобно вътре и ще ми разкажеш всичко, което е необходимо да знам.
Прибраха се в стаята, домакинът заповяда на двойната остъклена врата да се затвори. Седнаха в две покрити със синкави кожи кресла.
— Е, добре, слушам те.
— Когато срещнах Пенелопа Бейли, тя беше на осем години — започна Ледения. — Била петгодишна, когато Демокрацията я отвела от дома й, после един извънземен я откраднал. Докато пътищата ни се пресекат, тя вече пътуваше с една жена, която някога бе работила за мен.
— Но защо Демокрацията е решила, че има нужда от това дете? — прекъсна го Чандлър.
— Решили да се възползват от една нейна особена дарба.
— А именно?
— Тя предвижда бъдещето.
— Искаш да кажеш, че прави точни предсказания и те се сбъдват?
Ледения поклати глава.
— Не е толкова просто. Тя е способна да види почти безкраен брой варианти на възможното и успява да влияе на събитията така, че да се осъществи най-желаното от нея бъдеще.
Свирача се втренчи безмълвно в него.
— Не ти вярвам… — прошепна след минута-две.
— Истина е. Видях резултатите с очите си.
— Но тогава защо още не е станала императрица на цялата проклета вселена?!
— Когато я срещнах, успяваше да види единствено онези варианти, в които я застрашаваше непосредствена опасност. А когато се разделихме, тя вече предвиждаше крайния изход на всичко — от раздавания на покер до престрелки, манипулираше безпогрешно обстоятелствата, за да се подредят, както тя искаше… Но виждаше само няколко часа напред. — Ледения се замисли. — Ако силата й е спряла в развитието си, би могла да стане една извънредно богата и влиятелна жена, само че в галактически мащаб няма да е нищо повече от досадна мушица.
— Ти обаче си уверен, че дарбата й се е развила — отбеляза Чандлър.
Не беше въпрос.
— Не виждам какво би й попречило — увери го Ледения. — Набираше мощ пред очите ми, с всеки изминал ден.
— Изненадан съм, че не си се опитал да я убиеш.
— Опитах се. — Ледения се потупа по протезата. — Ето я отплатата. — Свирача само кимна. — Тръгна си с един извънземен, когото наричахме Лъжекостенурката и името напълно подхождаше на външността му. Доколкото ми е известно, оттогава човешко око не я е зървало.
— Но защо с извънземен?
