основата на черепа.
„Имате ли представа какво е това?“, попита Джил Хъксли. Сочеше третата точка.
Двете пера сви рамене и взе бележника.
„Не знам, но ми е в повече. Махнете го.“
През следващия половин час младата жена сякаш не го забелязваше. Разглеждаше компютърното изображение на главата му под всевъзможни ъгли, отново и отново проверяваше кой е най-добрият начин да стигне до изкуствените присадки.
Накрая започна да пише.
„Мога да махна две от устройствата, но ще възникнат проблеми с онова в окото ви. Толкова сложно е свързано със зрителния нерв, че може да причиня непоправими вреди.“
„Махнете го и ми сложете изкуствено око.“
Тя поклати глава.
„Повредя ли зрителния нерв, само специалист може да ви замени окото с протеза. Не съм се занимавала с това досега. Сам трябва да решите. Или ще оставя камерата, или когато се събудите, ще виждате само с дясното око. Трета възможност няма.“
Индианеца се замисли. Не го интересуваше особено дали Тридесет и две ще вижда какво прави. Главната му грижа беше да се отърве от миниатюрната бомба и покрай това да махне и досадния глас от главата си. Но вече бе измислил историята за пред тези двамата и ако искаше да съхрани зрението си, налагаше се да скалъпи отговор, който да не противоречи на досегашните лъжи.
След минута-две моливът в ръката му зашари бързо по бележника.
„По-добре не го пипайте. Няма как да си сложа ново око на Хадес, а докато изпълнявам задачата си, може би ще попадна в опасно положение, когато зрението е жизненоважно. Онези, които са поставили устройствата в главата ми, вече видяха лицето на Даниел и познават стаята ми. Ако се погрижа да не стоя много в посолството, едва ли предателите ще научат нещо, което още не знаят.“
„Но Оракула ще вижда всичко видяно от вас — побърза да му напомни Джил. — Няма ли това да лиши от смисъл вашата работа?“
„Ще си сложа превръзка на окото — написа Индианеца и се усмихна на току-що осенилата го идея. — Ще я махам, само когато имам нужда и от двете си очи.“
„Добре. И без това нямаше да ми е приятно да бърникам в око на инфрачервена светлина. Сега ще приготвя упойката.“
Двете пера припряно измъкна бележника от ръцете й.
„Сетих се, че онова нещо в основата на черепа ми може да е презастраховка от страна на предателя, за да ме ликвидира, ако наближа опасно Оракула. Имате ли уреди, с които да го анализирате?“
„Съмнявам се.“
„Щом е така, за по-сигурно го унищожете веднага.“
„Да повредя ли и предавателя?“,
„Не — отговори Двете пера. — Щом го махнете, става безопасен. А и може да ми подскаже кой е врагът. Запазете ми го.“
Лекарката кимна.
„Свалете си туниката и легнете по гръб на масата. Упойката ще ви приспи почти мигновено.“
„Има и още нещо. Наистина ми призлява от онова скапано месо. Можете ли и да ми промиете стомаха?“
„Да. Тези бълвочи са направо ужасни. Чудя се, че не се чувствате още по-зле.“
Индианеца си свали туниката, подхвърли я на Брусар, който стоеше безпомощно отстрани. Легна на операционната маса.
Надигна се внезапно и протегна ръка към бележника.
„Не говорете и когато махнете предавателя от ухото ми. Твърде възможно е да има голям обхват.“
„Помислих и за това“, увери го Джил Хъксли и заговори на глас:
— Тъй и тъй го упоихме, няма да се мъчи излишно. Да се захващаме с работата, а когато се събуди с най-жестоките киселини в стомаха, може и да помисли дали следващия път да се държи по-умно в ресторанти за извънземни.
— Дано му е за урок, докторе — съгласи се Брусар с преправен глас.
Тя притисна пневматичния инжектор към ръката на Индианеца, който се опита да преброи от 100 назад.
Изпадна в безсъзнание, преди да си представи числото 98.
13
Нечий глас сякаш проби обвилия го мрак.
— Как се чувствате?
Индианеца изохка и опита да се обърне настрани, но се разтресе целият, когато дясното му ухо докосна възглавницата.
— Лейтенант Двете пера, събудете се!
— Я се разкарай…
— Лейтенант, операцията завърши отдавна — настояваше Брусар. — Време е да ставате.
— Кое време е сега?
— Почти се разсъмна.
— Добре. Само минутка да се опомня. — Полежа неподвижно, опитваше да си припомни ясно случките от предишната вечер. — Как мина?
— Горе-долу според очакванията — увери го младежът. — Джил отстрани предавателя и взривното устройство, но остави камерата… След това ви направи цялостен преглед и аз ви докарах в тази стая, където сме от няколко часа.
Индианеца седна изведнъж, но изстена и се хвана за главата.
— Още един ден не бива да правите резки движения — предупреди го Брусар, който се бе настанил на кресло в ъгъла.
— Божичко! Май някой в главата ми блъска да излезе.
— Джил предположи, че ще се събудите със страшно главоболие.
— Онова — третото, наистина ли беше бомба?
— Да.
— Сега къде е?
— Разтворихме я в киселина.
— Нима една бомба се разтваря в киселина? — усъмни се Двете пера.
— Възможно е при органични устройства като плазмените бомби. По-сложно беше да я извадим, без да я взривим. — Младежът се ухили. — Затова ви цепи главата.
— А предавателят?
— В съседната стая е. Помислих, че не е добре да го донеса тук, преди да се разберем. Ако желаете, ще го унищожа.
— Засега не се налага — каза Индианеца. — Твоята приятелка инжектира ли ми някакви лекарства?
— Натъпка ви с антибиотици и глюкоза, преди да ви докарам в стаята, а още два-три дни ще трябва да взимате лекарства за болките.
— Май не виждам като преди — намръщи се Двете пера.
— Позволих си да ви сложа превръзка на лявото око. Ако искате, махнете я. Прецених, че не е добре онзи, който ви следи, да ви види в болнична стая.
— Досетлив си — одобри Индианеца.
— Какво ще кажете за една закуска?
— А, след няколко минути ще ми дойде добре. Като не броим ония гнусни мръвки, не съм слагал в уста нищо, откакто вчера пристигнахме в посолството.
— Като споменахте посолството… Трябва да им докладвам веднага, иначе спасителните групи скоро ще
